Хари чака на един ъгъл с няколко зачервени, потящи се магазинери автобуса за Маунт Джъдж, номер 16А. Но когато той изсвирва, приближавайки спирката, вече е препълнен. Хари увисва на една стоманена пръчка отзад, стремейки се да не се сгърчи от спазъма в него. Разкривени афиши рекламират цигари с филтър, козметични препарати за придобиване на тен и международна благотворителност.
Той се беше возил в един от тия автобуси снощи до Брюър и бе отишъл в апартамента на Рут, но там нямаше никаква светлина и никой не отговори на неговото позвъняване, въпреки че зад матирания стъклен надпис Ф. Кс. Пелигрини имаше бледа светлина. Седна върху стъпалата, гледайки надолу към гастронома, докато лампите угаснаха, и след това се загледа в яркия прозорец на църквата. Когато светлините изгаснаха и зад него, той се почувства парализиран и обезнадежден и помисли да се върне вкъщи. Отиде до Уайзър стрийт, погледна всички светлини и големия слънчоглед, но не можа да види автобус и продължи да върви до южния край на града. Уплаши се, че някой може да го нападне и ограби, отиде в един треторазряден хотел и си взе стая. Не спа много добре. Неоновата тръба с наниз от малки крушки, които припламваха навън, и някаква жена, която се смееше, го разбудиха достатъчно рано, за да може да се върне в Маунт Джъдж, да си вземе костюм и да отиде на работа, но нещо го задържа. Нещо го задържаше през целия ден. Той се опита да помисли какво беше то, защото каквото и да беше, то уби неговата дъщеря. Желанието му да види отново Рут беше нещо от това, но след като отиде до нейната квартира тази сутрин, стана ясно, че е заминала, че не беше вкъщи; може би беше отишла в Атлантнк сити с някой смахнат, а той все още обикаля из Брюър, влизайки и излизайки от универсалните магазини, от чиито стени се разнасяше музика. Изяде един сандвич с кренвирш в пет и десет и като се колебаеше навън пред едно кино дали да влезе, непрекъснато гледаше за Рут. Очакваше да види нейните рамене, които той целуваше, и косата ѝ с цвят на джинджифил, която молеше да разпуска.
Но това беше град с повече от сто хиляди жители и нямаше никакъв шанс да я намери. Във всеки случай имаше много време. Би могъл да я намери и на другия ден. Не, това, което го задържаше в града, въпреки все по-засилващите се вътрешни гърчове, беше нещо, което му казваше, че там, у дома, се е случило нещо лошо. Докато се разхождаше, дишайки студения въздух, то го задържаше да не отиде на кино и да се движи нагоре-надолу между щандовете с парфюмирано дамско бельо, мислейки за всички нежни задници, които тия ефирни материи биха правили пикантни, за малките гърди, които ще се вмъкнат в тези чашки, за украшенията и солените орехи, бедната предишна Джен; и горе в парка по алеите, из които той веднъж се разхожда с Рут, за да гледа под един див кестен как пет крастави хлапета играят "котчитата" с топка за тенис и дръжка от метла, и после, обратно надолу по Уайзър към дрогерията, откъдето позвъни; това което го караше да продължава да се разхожда, беше мисълта, че някъде ще намери изход. Защото това, което го вбесяваше у Дженис, не беше толкова това, че този път по изключение тя беше в правото си и че той беше лош и глупав, а задушаващото го чувство по тоя повод. Чувството, че е зазидан. Той беше отишъл на църква и беше отнесъл със себе си този малък пламък, а нямаше къде да го сложи по тъмните влажни стени на апартамента, така че пламъкът трепна и изгасна. И чувството, че няма да може винаги да създава този пламък. Това, което го отдалечава всеки ден, беше чувството, че някъде имаше нещо по-добро за него, отколкото да слуша да плачат бебета и да мами хората да купуват стари коли, и точно това чувство се опитва да убие тук, в автобуса. Той стиска хромираната пръчка и се навежда над две жени с бели плисирани блузи и с пакети в скутовете си, затваря очи и се опитва да го убие. Спазъмът в стомаха му се превръща в желание да повърне и той мъчително се вкопчва в ледената пръчка, докато автобусът обикаля около планината.
Слиза облян в пот и пресича много бързо. Тук, в Маунт Джъдж, сенките започват да стават по-плътни, слънцето, което опича Брюър, се хлъзга по гребена на планината и неговата пот замръзва, от което не може да си поеме дъх. Тича, за да е в движение, за да изпразни съзнанието си. Тича покрай една фабрика за химическо чистене с малка тръба отстрани, която със свистене изпуска пара, през миризмите на нефт и каучук, които се носят над асфалтирания басейн край червените помпи на една станция ЕССО, покрай моравата до общината на Маунт Джъдж и паметните плочи с имената на падналите през Втората световна война, изпотрошени и станали на шупли зад стъклото.