Въпреки това в уличните лампи има светлина; закрит от дърветата, техните сливащи се конуси отстъпват към невидимия край на Съмър стрийт. Наблизо отляво, точно под една от тях, неравният асфалт изглежда като мержелеещ се сняг. Той решава да върви покрай блока, да проясни главата си и тогава да избере своя път. Смешно е как това, което те кара да се движиш, е толкова просто, а полето, в което трябва да се движиш, толкова многолюдно. Вътре има доброта, отвън няма нищо: тези неща, които той се опита да балансира, нямат тежест.
Изведнъж почувства вътрешността си като много реална, чисто бяло пространство в средата на гъста мрежа. "Аз не зная" – каза той на Рут: той не знае какво да прави, къде да отиде, какво ще се случи. Мисълта, че не знае, сякаш го прави безкрайно дребен и неуловим. Неговата нищожност го изпълва като безбрежност. Това беше както на времето, когато чуваха, че си знаменит, ти слагаха двама играчи да пазят специално тебе, и накъдето и да се обърнеш, ти се сблъскваше с един от тях; единственото, което ти оставаше, беше да стреляш. Така ти стреляше, а топката отиваше у другите и твоите ръце бяха празни, и хората над теб изглеждаха глупави, защото всъщност там нямаше никой.
Заека идва до бордюра, но вместо да върви вдясно, покрай блока, тръгва надолу с такова огромно чувство, сякаш тази странична улица е широка река. Пресича. Иска да се придвижи до следващото петно от сняг. Въпреки че този блок от тухлени триетажни къщи е съвсем като оня, който напусна, нещо в него го прави щастлив; стълбите, первазите на прозорците се разместват като живи в ъгъла на неговите очи. Тази илюзия го спъва. Ръцете му се движат от само себе си и той чувства вятъра в ушите си дори преди петите му да заудрят по тротоара и да побегне отначало тежко, но със засилването на някакъв приятен страх все по-леко, по-бързо и по-спокойно. Ах, бяга. Бяга.