Тази книга и "Кентавърът", в която авторът се изяви още по-определено, наредиха Джон Ъпдайк между най-значителните разказвачи на съвременната американска литература.
Юлиана Касабова
1967 г.
Защо не може да избяга Заека?
I.
Джеръм Селинджър има един великолепен класически разказ – "Идеален ден за лов на рибка-бананка". В него писателят разказва за Сиймор Глас – млад човек, завърнал се от война и потънал в еснафската тиня на жена си и нейните родители, на своите приятели и на всичко, което го заобикаля. Един летен следобед на брега на морски курорт той разговаря със своята приятелка, малкото момиченце Сибил Карпентър, и ѝ разказва историята за рибките-бананки, които влизат в подводни пещери, пълни с банани, ядат като свине от тях и толкова много се подуват, че после не могат да излязат, и умират. След това психически разстроеният Сиймор се връща в хотелската стая, където спи празноглавата му съпруга, и се самоубива с пистолета си, пускайки един куршум в слепоочието си.
Очевидна е връзката на алегорията с рибките-бананки и членовете на едно бездуховно общество, които дотолкова са потънали в своя свят на вещи и пари, че не могат да се измъкнат от този омагьосан "рай", където душите им умират. Те се превръщат в "мъртви души", същите мъртви души, които беше предчувствал век преди това гениалният руски писател Н. В. Гогол, създавайки "петербургските" си повести "Портрет", "Шинел" и "Нос", както и безсмъртната си поема за похожденията на Чичиков.
Но в разказа на Селинджър момиченцето Сибил е един светъл образ и Сиймор я пази да не се удави в океана на рибките-бананки, макар накрая тя да се сбогува е него с известно безразличие.
Спрях се на този разказ не случайно, а просто за да помогна на любезния читател да почувства както спецификата на основните проблеми на американската литературна класика, така и съществените разлики, които всяко поколение регистрира в развитието на тези проблеми и тяхното разрешаване.
II.
Още от своята класическа епоха американската литература във върховите си постижения ни представя цяла галерия "аутсайдери и бегълци", макар че тя започва с един ведър оптимизъм и вяра в човешките възможности и в силата на човешкия дух.
От жизнерадостните герои на Марк Твен и ироничните мошеници на О'Хенри лъха светло чувство на вяра в живота, въпреки неговите жестоки и грозни страни. Същото усещане получаваме и от героите на Фенимор Купър и Уошингтън Ирвинг. Както в детството на един човек, така и в детството на една литература светът изглежда хубав и напълно удобен за живот. Следва юношеството с космополитната поезия на Уитман и ексцентричната предизвикателност на Емили Дикинсън, със суровите герои на Джек Лондон и Мелвил, които утвърждават борбата и издръжливостта. Бегълците все още са с неудържим устрем и с жажда за победа.
III.
Но ето че изведнъж изниква, сякаш незнайно откъде, един от първите трагични образи в американската литература – Мартин Идън, който се самоубива. Процъфтяващата нация, богатата и слънчева държава, където всеки човек може да постигне мечтите си, неочаквано ражда трагизъм, който изглежда алогичен и абсурден. Защо? Защо американският свят се превръща в един задушаващ кошмар, както по-късно ще го представят в творбите си и Фокнър, и Стайнбек, и Колдуел?
Мартин Идън загива, а "великият" Гетсби е убит – разлика на пръв поглед малка, но съществена. Инакомислещите, бунтарите, непобиращите се в рамките, ако не се самоубият, биват убити – отначало физически като героя на Фицджералд, а после – духовно, като писателя Хари в "Снеговете на Килиманджаро" на Хемингуей. За да стигне в шедьовъра си "Старецът и морето" до сентенцията "Човек може да бъде унищожен, но не и победен!", Хемингуей изминава дълъг и труден път, но той, както Торо и Фицджералд, е един от първите бегълци, един от първите "скитници" в американската литература.
Неговото поколение с право беше наречено от Гъртруд Стайн "изгубено". Къде ли не обикаля Хемингуей, борейки се с духовната смърт, която го дебне в Америка и когато накрая се връща в нея, той – подобно на Мартин Идън – се самоубива. Същият световноизвестен писател напуска Куба, когато диктаторът Батиста пада от власт, независимо от уважението и вниманието, оказани му от новите ръководители на страната.