– Ела! – моли се той.
Мисълта да я обладае, докато църквата се пълни с хора, го въодушевява.
– Не! – казва Рут.
Тя е наистина малко засегната. Вярата му в Бога я дразни.
– Не ме ли харесваш сега?
– Какво значение има това за теб?
– Знаеш, че има.
– Ставай от леглото ми!
– Мисля, че ти дължа още петнадесет долара.
– Всичко, което ми дължиш, е да вървиш по дяволите.
– Какво! Да те оставя сама?
Той казва това и скача от леглото със смешна бързина, докато тя стои там удивена. Заека събира някои дрехи, вмъква се в банята и затваря вратата. Когато излиза по бельо, казва с все същия несериозен тон:
– Ти не ме харесваш вече! – и тъжно отива до стола, върху който е оставен най-грижливо панталонът му.
Докато той беше в банята, тя е оправила леглото.
– Харесвам те достатъчно – казва тя разсеяно, като опъва
покривката на леглото, така че да не остане никаква гънка.
– Достатъчно за какво?
– Достатъчно.
– Защо ме харесваш?
– Защото си по-едър от мене.
Тя отива до другия ъгъл и оттам пак издърпва покривката.
– Момче, това винаги ме е вбесявало, дявол да го вземе... начинът, по който всички малки жени мислят, че са достатъчно умни, за да пипнат всички едри мъже.
– Те имат нещо – отвръща той. – Струва им се лесно да го постигнат.
Тя се смее и отговаря:
– Мисля, че това е вярно.
Той си вдига панталона и закопчава колана.
– Защо още ме харесваш?
Тя го поглежда.
– Да ти кажа ли?
– Кажи!
– Защото не се предаваш. Заради твоя глупав начин, по който все още се съпротивляваш.
Приятно му е да чуе това: удоволствието се разнася по нервите му и той се чувства от това някак много висок. Усмихва се. Но у него е вроден американският начин да се покаже скромен и от устата му се изплъзва: "Волята да постигнеш нещо".
– Това бедно старо копеле! – казва тя. – Но той наистина е копеле.
– Хей, ще ти кажа какъв е – прекъсва я Заека. – Сега ще изтичам да взема малко продукти от магазина, за да приготвиш обеда...
– Кажи... ти направо оставаш тук, така ли?
– Защо? Да нямаш среща с някого?
– Не. Нямам никого.
– Е, добре тогава. Снощи каза, че обичаш да готвиш...
– Казах, че обичах.
– Е, щом си обичала, значи все ще обичаш. Какво да взема?
– Откъде знаеш, че магазинът е отворен?
– А не е ли? А, сигурно е отворен. Тези малки магазинчета печелят всичко в неделя, когато големите супермаркети не работят.
Той отива до прозореца и гледа към ъгъла. Разбира се, вратата на магазина е отворена и оттам излиза мъж с вестник.
– Ризата ти е мръсна – казва тя след него.
– Зная – Заека се дръпва от светлината на прозореца. – Това е ризата на Тотеро. Трябва да си взема някои дрехи. Но нека купя най-напред продукти. Какво да взема?
– Какво обичаш?
Всъщност по характер тя е добра. Той разбра това още в момента, когато я видя да стои там, до паркинг автоматите. Можеше да го разбере... то личеше по меката извивка на корема ѝ. Жените, с които непрекъснато се караш, понеже искат нещо друго, са и от друга раса. Те или се огъват като растения, или те удрят като камък. В целия този зелен свят няма нищо по-хубаво от добра жена.
Тротоарът кънти под краката му, докато тича до магазина със своята мръсна риза. "Какво обичаш?"... Тя е негова. Той знае, че тя е негова...
Заека донася осем топли кренвирша в целофан, кутия замразен фасул, кутия замразени пържени картофи, четвърт прясно мляко, буркан салата, един хляб със стафиди, топка сирене, обвита в червен целофан, и най-отгоре в чантата – швейцарско суфле. Всичко струва 2.43 долара.
Докато изважда продуктите от чантата в нейната малка цветна кухня, Рут казва:
– Ти си лек на яденето.
– Търсих агнешки котлети, но имаше само кренвирши, салам и месо в консерви.
Тя започва да приготвя обяда, а той обикаля из всекидневната и открива цяла серия детективски романи джобни издания върху полицата под масата, до стола. Младежът от съседното легло във Форт Хууд четеше такива през цялото време. Рут беше отворила прозорците и свежият мартенски въздух сякаш става по-рязък от спомена за горещия Тексас. Завесите от избелял муселин се развяват от вятъра; тънички и прозрачни, от лека газена материя, те се издуват и носят към него. Той стои парализиран от един още по-хубав спомен: техният дом, когато беше още дете, неделните вестници, които изшумоляваха на пода, пуснати от пощенския раздавач следобед, и майка му, която тракаше със съдовете в кухнята; когато свършеше, тя ги караше да излязат на разходка – татко, него и малката Мириам. Заради бебето не отиваха далече – само на няколко блока от тях, може би до близката каменна кариера, където басейнът с лед от зимата се разтопяваше в езеро няколко инча дълбоко и удвояваше височината на канарата от кариерата, като обръщаше скалите ѝ долу, в друга, отразена кариера. Всъщност това е само вода. Те правят няколко крачки по-нататък по края и от този нов ъгъл басейнът отразява слънцето, илюзията от обърнатата скала изчезва и от светлината водата изглежда твърда като лед. Заека държи малката Мим за ръка.