– Хей! – извиква той на Рут. – Имам чудесна идея. Хайде да отидем на разходка следобед.
– Разходка! Че аз се разхождам непрекъснато.
– Хайде да се изкачим на Маунт Джъдж оттук.
Той не може да си спомни изобщо да се е изкачвал на планината откъм Брюър. Предчувства удоволствието и когато се извръща екзалтиран от пердетата, вкоравени и развяващи се от лекия ветрец, големите църковни камбани забиват.
– Да... нека да отидем! – извиква той към кухнята. – Моля ти се!
Отвън на улицата хората напускат църквата, като носят разсеяно клонки зеленина.
Когато Рут сервира обяда, той забелязва, че тя готви по-добре от Дженис; беше сварила кренвиршите така, че да не се разпукнат. Дженис винаги ги сервираше на масата разкъсани и изкривени, разцепени от единия до другия край с широко зейнали розови уста, които сякаш бяха готови да извикат, че са били измъчвани.
Двамата с Рут обядват на малка порцеланова маса в кухнята. Когато докосва вилицата до чинията, той си припомня неприятното чувство в съня си от лицето на Дженис, което се разпадаше в ръцете му, и този спомен разваля удоволствието от първата хапка, превръща я в ужас. Въпреки това той казва:
– Чудесно! – и продължава енергично да се храни, като до голяма степен апетитът му отново се възвръща с яденето.
Лицето на Рут отсреща приема нещо от крещящата белота на порцелана, с който е покрита масата; кожата на голямото чело блести и двете петна до носа ѝ са като точки от нещо, което се е разляло по лицето ѝ. Тя като че ли чувства, че е станала непривлекателна, и затова се храни някак унило, бързо.
– Ей! – казва той.
– Какво?
– Знаеш ли, че моята кола все още е паркирана на Чери стрийт.
– Тогава всичко е наред. Паркинг автоматите не работят в неделя.
– Да, но утре ще работят.
– Продай я.
– Как?
– Продай колата! Бързо ще забогатееш.
– Не. Искам да кажа, о! Ти имаш предвид себе си. Виж,аз имам още трийсет долара, позволи ми да ти ги дам.
Той посяга към задния си джоб.
– Не, не исках да кажа това. Не исках да кажа нищо. Просто това ми хрумна в глупавата глава.
Тя е смутена; вратът ѝ става на петна и у него се надига съжаление, като си помисли колко хубава беше снощи.
Той обяснява:
– Разбираш ли, бащата на жена ми е търговец на стари коли. Когато се оженихме, той ни продаде тази кола с голямо намаление. Тъй че донякъде това е фактически кола на жена ми и след като роди, мисля, че трябва да е нейна. А освен това ти каза, че ризата ми е мръсна и аз трябва да си вземи дрехи, ако мога. Мислех следобеда да се промъкна у дома, да оставя колата и да си взема дрехите.
– Смяташ ли, че тя ще си е вкъщи?
– Не, няма. Сигурно ще е при майка си.
– Мисля, че ще се зарадваш, ако си е вкъщи – казва Рут.
Той се пита дали действително е така; представя си как отваря вратата, как вижда Дженис, седнала в креслото, с празна чаша да гледа телевизия и като че ли нещо пропада в него, сякаш някаква хапка, заседнала на гърлото му, най-после преминава надолу. Това е облекчението, което би изпитал, ако види лицето ѝ все още здраво; същото това нейна глупаво, упорито като костелив орех лице.
– Не, няма да се зарадвам – казва той на Рут. – Аз се страхувам от нея.
– Очевидно – отвръща Рут.
– Има нещо у нея – настоява той. – Тя е цяла напаст!
– Тази бедна жена, която си оставил? Ти си напаст, бих казала аз.
– Не.
– О, така е. Мислиш си, че си заек.
Тонът ѝ е леко подигравателен и раздразнен и той не може да разбере защо.
Рут пита:
– Какво смяташ да правиш с тия дрехи?
А! Ето какво било! Тя усеща, че той иска да се пренесе у нея.
Заека признава:
– Ще ги донеса тук.
Тя си поема дъх, но не казва нищо.
– Само за тази вечер – моли той. – Ти нямаш нищо предвид, нали?
– Може би. Не зная. Вероятно не.
– Добре, тогава чудесно! Хей! Аз те обичам.
Рут се изправя, за да вдигне чиниите, и остава така, опряла палеца си в порцелана на масата, вторачила поглед надолу. Тя поклаща мрачно глава и казва: