– Ти си лоша вест.
Насреща му широкият ѝ ханш, открояващ се под плътно прилепналата кафява пола, е симетричен и мощен като основата на величествена колона. Сърцето му затуптява при вида на тази излъчваща здраве и сила колона и той разбира с радост, че любовта му към нея отново се връща. Не смеейки да вдигне очи към лицето ѝ, за да провери това, той казва:
– Нищо не мога да направя. Ти си толкова добра вест.
Заека изяжда три суфлета и една троха от края на устните му пада върху пуловера на Рут, когато целува гърдите ѝ, "за довиждане" в кухнята. Той я оставя при съдовете. Колата му го очаква някак тайнствено на Чери стрийт в хладното пролетно пладне, като че ли една стая от някаква къща, която той притежава, се беше откъснала и приютила тук, до този бордюр, и сега, когато приливът на нощта се беше отдръпнал, тя стоеше горе и блестеше на пясъка, леко наклонена, но невредима, готова да отплува само при едно завъртане на ключа. Под измачканите и мръсни дрехи той чувства тялото си чисто, леко и празно.
Колата излъчва сигурност: каучук, прах и оцветен метал, стоплени от слънцето. Една ножница за ножа на неговото "аз".
Той пресича замаяния от неделята град край тихите редици от тухлени къщи, верандите с перила, спокойни басейни от дърво. Кара покрай големия хребет на Маунт Джъдж; Спускащият се към шосето склон е поръсен с жълтозеления цвят на новите листа: по-нагоре вечно зелените борове очертават тъмен хоризонт върху небето. Изгледът се е променил от последния път, когато мина оттук. Вчера сутринта небето беше нарязано от тънки като ленти утринни облачета и той се измори да кара все към центъра на тази мрежа, където единствено му се струваше, че има изгледи за почивка. Сега пладнето на другия ден беше разсеяло облаците и небето в предното стъкло на колата е чисто и студено, и той не чувства нищо пред себе си, това прелестно "нищо" на Рут, това "нищо", за което тя му каза, че чувства. Очите ѝ бяха точно като това синьо. Чисти, без петна. Сърцето ти сякаш завинаги се възвисява от това тъмно, синьо небе.
Чувството му на равновесие се разпада, когато достига познатите къщи на Маунт Джъдж. Става предпазлив, нервен. Завива нагоре по Джексън стрийт, нагоре по Потър и след това нагоре по Уилбър и се опитва по някакъв външен белег да разбере дали има някой вкъщи. Не се вижда никаква издайническа светлина. Сега е точно обед. Отвън няма никаква кола. Той обикаля два пъти блока и източва врат, за да зърне някакво лице в прозореца. Виолетови тъмни стъкла. Рут грешеше: той не иска да види Дженис.
Само възможността за това го прави така слаб, че когато излиза от колата, блесналото слънце едва не го поваля. Докато се изкачва по стълбището, стъпалата със своите черти сякаш отмерват и ограничават плахото желание на задъханото му от страх тяло да се върне. Той почуква на вратата, готов да избяга. Никакъв отговор. Потрепва отново, ослушва се и изважда ключа от джоба.
Макар че апартаментът е празен, все пак тъй много се чувства присъствието на Дженис, че той започва да трепери, видът на това кресло, обърнато към телевизора, като че ли подкосява коленете му. Изпочупените играчки на Нелсън на пода разбъркват главата му; всичко в черепа му – сивото вещество, костите на ушите, зрителният му апарат – сякаш е затрупано от тия вещи и тубата на неговото "аз" се задръства; синусите му се запушват от давещи сълзи, каквито досега не е познавал. Във всекидневната се усеща прах. Щорите все още са спуснати. Дженис ги спускаше още следобед, за да не се осветява екранът на телевизора. Някой се бе опитал да поразчисти; пепелникът и празната ѝ чаша бяха вдигнати. Заека оставя ключа от вратата и ключовете от колата върху телевизора, чиято кутия е всъщност метална, но боядисана в цвят, имитиращ дърво. Когато отваря гардероба, дръжката на вратата се удря в ръба на телевизора. Някои от роклите на Дженис липсват. Той посяга вече за дрехите си, но вместо да ги извади, обръща се и се упътва към кухнята, за да види резултата от постъпката си. Леглото им стои там смъкнато в прецеждащата се слънчева светлина. То никога не е било свястно легло. Родителите на Дженис им го бяха дали. Върху бюрото стоят няколко от нейните бутилки и буркани, ножичка за маникюр, макара с бял конец и игла, няколко месингови фуркета, телефонният указател, както и някаква рецепта, която тя никога не откъсна от едно списание, и гердан с дървени топчета, дялани в Ява, който той ѝ взе за Коледа. Някак нестабилно, наклонено срещу стената е голямото овално огледало, което те взеха, когато родителите ѝ си направиха нова баня; той винаги смяташе да го закове на стената над бюрото, но никога не можа да обиколи из магазините, за да купи подходящи гвоздеи. Една чаша върху перваза на прозореца, пълна наполовина със застояла вода с въздушни мехурчета в нея, хвърля изкривена ивица разредено слънце върxy празното място, където трябваше да се закове огледалото. В стената са издълбани три дълги успоредни резки. От какво ли са станали? Кога? Оттатък ръба на оправеното легло се откроява бял триъгълник от пода на банята; моментът след вземане на душа, задникът ѝ, зачервен от парата, тя вдигнала весело ръце, за да го целуне, мокрите косми под мишниците ѝ. Каква радост я беше обзела, а след това – и него, съвсем неочаквано...