В кухнята той открива странна немарливост. Свинските пър-жоли, които изобщо не бяха извадени от тигана, плуваха, студени като смъртта, в замръзнала мас. Той ги изважда в една кесия под мивката и с нож остъргва парченца от втвърдената, застинала неравномерно мазнина. Кесията, придобива тъмнокафяв цвят по дъното, мирише на нещо сладко, което се разлага. Чуди се какво да направи. Кофата за боклук е на по-долния етаж, чак навън, отзад. Не може да се връща два пъти. Решава да не мисли за това. Пуска топла вода от бойлера и слага тигана в мивката да се накисне. Дъхът на парата, който му прилича на шепот в гробница, го плаши.
Той взема бързо чисти жокейски гащета, тениски и чорапи от едно чекмедже, три ризи в целофан и един син картон от друго, чифт изпрани и изгладени бежови панталони от трето, изважда двата си костюма и една спортна риза от гардероба, като по-дребните неща увива в костюмите, така че да стане вързоп, който да може да носи. Всичко това го изпотява. Стиснал здраво дрехите между двете си ръце и вдигнатото си бедро, той оглежда апартамента още веднъж; мебелите, килимите, тапетите по стените – всичко изглежда мрачно, безжизнено през мрака, който покрива лицето му, Стаите миришат на нещо ужасно и той с радост излиза. Вратата се захлопва след него безвъзвратно. Ключът му остава вътре.
Четка за зъби. Самобръсначка. Копчета за ръкавели. Обувки. На всяко стъпало той си спомня за нещо, което е забравил. Забързва, краката му трополят. Скача. Главата му почти се удря в голата крушка, която свети накрая на черен шнур в антрето. Името му върху пощенската кутия сякаш вика след него, когато минава, буквите от синьо мастило изтласкват въздуха като вик. Той се чувства смешен, гмуркайки се в слънчевата светлина, като някои от ония чудати крадци, за които човек чете на последната страница на вестниците и които вместо да задигнат пари и сребро, отнасят някоя порцеланова мивка, двайсетина рула хартия за тапети! Или вързоп стари дрехи.
– Добър ден, господин Енгстръм!
Минава една съседка. Мис Арнт с лилава шапка, бърза за църква, стиснала палмова клонка в ръце.
– О, здравейте! Как сте?
Тя живее три къщи по-нагоре; говори се, че е болна от рак.
– Аз съм просто великолепно – казва тя. – Просто великолепно.
И стои там в слънчевата светлина, замяна от блясъка, дръзка, несъзнателно наклонена по стръмнината на тротоара. Една зелена кола минава съвсем бавно край тях. Мис Арнт е застанала на пътя му, очарователно объркана, изпълнена с признателност за нещо. Тъй както просто е прилепнала към тротоара, прилича на муха, която е спряла да пълзи по тавана, за да се полюбува на себе си.
– Как ви се струва времето? – пита той.
– Харесва ми, харесва ми. Връбница винаги е лазурна. Това раздвижва кръвта в краката ми.
Тя се смее и той се засмива след нея. Тя стои сякаш е пуснала корен в горещия цимент между перестата сянка на два клена. Сигурен е, че тя нищо не знае.
– Да – каза Заека, защото тя се заглежда в ръцете му. – Смятам да правя пролетно чистене.
И поклаща вързопа, за да потвърди това.
– Не е лошо! – казва тя с неочаквано заядлива ирония. – Вие, младите съпрузи, разбира се, сте си своенравни...
После тя се извръща и възкликва:
– А, ето един свещеник!
Зелената кола се връща. Сега тя слиза по-бавно надолу, по средата на улицата. С ужас, който прави вързопа в ръцете му два пъти по-тежък, Заека разбира, че е притиснат до стената. Той се дръпва бързо от вратата и като минава край мис Арнт, казва:
– Трябва да бягам.
Думите му се сливат с многозначителната ѝ забележка:
– Това не е негово преподобие Крупенбах.
Не, разбира се, не е Крупенбах; Заека знае кой е, макар че не знае името му. Свещеникът от епископалната църква.
Спрингърови принадлежаха към нея. Повечето от близките на стария негодник бяха лутерани или протестанти, ако изобщо бяха някакви. Той не тича, а само върви бързо; стръмният тротоар натъртва петите му на всяка крачка, още повече, че не вижда плочите от вързопа, който носи. Само да влезе в уличката. Единствената му надежда е, че проповедникът може би не е сигурен, че е той.