Заека чувства как зелената кола пълзи зад него; мисли да захвърли дрехите и да хукне. Веднъж само да стигне старата фабрика за лед. Но има още един блок до нея. Той си представя как Рут го чака от другата страна на планината, измила вече съдовете. Нейните сини очи отвъд синята планина, под синьото небе. Както акула изтласква на тихи вълни водата пред себе си, така и зелената броня на колата образува леки вълни във въздуха, които се разбиват отзад в коленете на Заека. Колкото по-бързо върви, толкова по-силно се разбиват тия вълни. До ухото му достига почти детски глас:
– Извинете, вие ли сте Хари Енгстръм?
Обзема го желание да излъже, но се обръща и едва чу то прошепва:
– Да.
Хубавият млад мъж с бял подбрадник около гърлото кара колата малко на диагонал от тротоара, дърпа рязко ръчната спирачка и изключва мотора, като по този начин паркира неправилно и накриво на обратната страна на улицата. Странно е, че свещениците могат да нарушават някои малки правила. Заека си спомня как синът на Крупенбах цепеше из града на мотор. Това винаги му правеше силно впечатление
– Е, аз съм Джек Екълс – казва свещеникът и някак не на място произнася последната сричка със смях.
Бялата незапалена цигара, която виси на устните му, заедно с бялата яка, представлява твърде смешна гледка в прозореца на автомобила. Той излиза от колата си – масленозелен буик 58 с четири врати – и му подава ръка. За да я поеме, Заека трябва да сложи своята голяма топка от дрехи върху ивицата трева в края на тротоара.
Ръкостискането на Екълс е енергично, заучено и силно; за него то, изглежда, символизира прегръдка. За миг Заека изпитва страха, че изобщо няма да го пусне. Чувства се уловен, предусеща обяснения, затруднения, молби, помирения, издигащи се като влажни стени; кожата му настръхва от отчаяние. В ръкостискането на Екълс той чувства непреклонна воля.
Свещеникът е почти на неговите години или малко по-възрастен и доста по-нисък, но не е дребен; изпод черното му сако личи ненужна мускулатура. Той стои така, че резките очертания на фигурата му се открояват. Леко е привел рамене. Има дълги червеникави вежди, които образуват едва загрижена бръчка точно над носа му, и малка светла заострена брадичка, пъхната под устата му. Въпреки че изглежда намръщен, у него има нещо дружелюбно и безобидно.
– Къде отивате? – пита той.
– Как? Никъде.
Заека се заглежда в костюма му; на пръв поглед той е съвсем черен, а всъщност е син. Спокойно, изящно, леко тъмносиньо. А малката му жилетка или нагръдник, или каквото е изобщо, е черна като печка. От усилието да задържи цигарата между устните си смехът на Екълс преминава в сумтене. Той потупва предниците на сакото си.
– Случайно да имате кибрит?
– Ах, съжалявам, не. Зарязах пушенето.
– Вие сте по-добър от мене.
Той замълчава за миг и се замисля, после поглежда Хари с извити нагоре от удивление вежди. От това сивите му очи изглеждат кръгли и безцветни като стъкло.
– Мога ли да ви поканя в колата?
– Не. Дявол да го вземе... не се безпокойте.
– Искам да поговоря с вас.
– Не. Всъщност вие не искате, нали?
– Искам, да. И то много.
– Е... добре.
Заека взема дрехите си, минава пред буика и влиза в него. Вътрешността на колата има оня приятен и остър мирис на пластмаса, който имат новите коли. Той вдишва дълбоко този мирис и това успокоява страха му
– За Дженис, нали?
Екълс кимва, като се взира навън през задното стъкло, докато изтегля колата от бордюра. Горната му устна е издадена над долната. Под очите му има дълбоки виолетови сенки от умора.
– Как е тя? Какво прави?
– Днес изглежда много по-добре. Тази сутрин беше с баща си на църква.
Те карат надолу по улицата. Екълс не добавя нищо повече, само гледа през предното стъкло и присвива очи. Той търси запалката по арматурното табло.
– Предполагах, че ще е при тях – казва Заека.
Той вече започва да се ядосва леко, че свещеникът не му се кара или нещо подобно; изглежда, не е запознат с неговия въпрос.
Запалката изведнъж изпада отнякъде. Екълс я приближава до цигарата си, всмуква и като че ли отново се съсреодоточава.
– Очевидно – казва той, – когато вие не сте се върнали до половин час, тя се е обадила на родителите ви и баща ви е трябвало да доведе детето у вас. Той, мисля, я е успокоил и ѝ е казал, че навярно вие сте се отбили някъде. Тя си припомнила, че сте се прибрали късно, понеже сте играли мач на улицата, и сметнала, че може би сте отишли пак там. Струва ми се даже, че баща ви е обиколил града, за да открие къде играете.