– Трудно ми е да си намеря партньори. Всеки, освен мен, е на работа.
Той се смее.
Заека знае, че трябва да избяга, но мисълта за една игра и идеята, че най-безопасно е да се срещнеш с преследвача си, изиграват своята роля.
Екълс настоява:
– Страхувам се, че вие ще се върнете да демонстрирате машинки за белене, ако не ви хвана скоро. Какво ще кажете за вторник? Вторник в два? Да ви взема ли?
– Не. Аз ще дойда у вас.
– Обещавате, нали?
– Да. Но не се доверявайте много на обещание от моя страна.
– Трябва да се доверя...
Екълс казва един адрес в Маунт Джъдж и те се сбогуват на бордюра. Възрастен полицай с разбиращ поглед върви по тротоара край затворените и заглъхнали в неделята магазини. На него сигурно това му се струва като раздяла между един проповедник и председателя на младежката му група. Хари се ухилва на полицая и тръгва по тротоара с пеещ стомах. Странно наистина как хората вече не могат да те засегнат!
Рут му отваря с криминален роман в ръка. Очите ѝ изглеждат сънени от четенето. Тя си е сложила друг пуловер. Косата ѝ изглежда по-тъмна. Той стоварва дрехите върху леглото.
– Имаш ли закачалки?
– Кажи! Ти сигурно си мислиш, че си постигнал бог знае какво.
– Постигнах тебе – отвръща той. – Постигнах тебе и слънцето, и звездите.
Стискайки я в прегръдките си, той действително смята, че това е така. Тя е хладна и сдържана в прегръдката му, не е дружелюбна, не, не. Лек мирис на сапун достига до ноздрите му, а в устата му навлиза влага. Измила си е косата. Сресала я е нагоре на по-тъмни и по-правилни къдрици, разделени гладко от гребена. Чиста е, тя е чиста; той доближава носа си до черепа ѝ, за да вдъхне от простата остра миризма. Той си я представя гола под душа, косата ѝ, изпускаща влага със сапунената пяна, врата ѝ, сведен под биещата вода.
– Накарах те да разцъфтиш – казва той.
– О, ти си цяло чудо – отговаря тя и се отдръпва от гърдите му.
Докато той окачва внимателно костюмите си, Рут пита:
– Остави ли колата на жена си?
– Нямаше никого вкъщи. Промъкнах се и се измъкнах. Оставих ключа вътре.
– И никой не те видя?
– Всъщност видя ме един човек. Епископалният свещеник ме върна с колата си в Брюър.
– Кажи, ти си религиозен, нали?
– Аз не съм го викал.
– Какво каза той?
– Нищо особено.
– А как изглеждаше?
– Зловещо... просто да те полазят тръпки. Много се хили.
– Може би ти си го накарал да се хили.
– Смятам да играя с него голф във вторник.
– Ти се шегуваш!
– Не, наистина. И аз самият не зная как му обещах.
Тя се смее и продължава да се смее тъй дълго, както се смеят жените, когато са възбудени от теб, а се стесняват от това.
– О, мой Заеко! – възкликва тя нежно със сетен дъх. – Ти просто странстваш, нали?
– Той ме убеди – настоява Заека, разбирайки, че усилията му да ѝ обясни, ще я развеселят по необясними причини. – Не съм направил нищо.
– Ти, бедна душа – казва тя. – Ти си просто неудържим.
Най-после той сваля с голямо неизразимо облекчение мръсните си дрехи и си слага чисто бельо, чисти чорапи, спортна риза и бежовите панталони. Трябва обаче отново да си сложи велурените обувки. Забрави да открадне чехлите си. Вече облечен, той казва:
– Хайде да отидем на разходка!
– Чета – отвръща тя от стола.
Книгата е отворена някъде към края. Тя чете книгите хубаво и без да ги прегъва, въпреки че струват само трийсет и пет цента.
– Хайде! Да излезем на въздух.
Той отива до нея и се опитва да издърпа криминалния роман от ръката ѝ. Заглавието му е "Смърт в Оксфорд". Какво сега я интересуват тия умрели в Оксфорд? Когато има него.
– Чакай – моли го тя, обръща една страница и прочита няколко изречения така както книгата е вдигната нависоко. Очите ѝ просто бягат по редовете. После изведнъж му позволява да я вземе.
– Господи, ти си тиранин!
Той отбелязва мястото, докъдето е стигнала, с изгоряла кибритена клечка и поглежда към босите ѝ крака.
– Имат ли чехли или нещо такова?
– Не. Ей, спи ми се.
– Ще си легнем рано.
Очните ѝ ябълки се обръщат към него, когато казва това. Устните ѝ леко се цупят. Това е вулгарното у нея, което не може да не забележиш. Много лека сладникава вулгарност.
– Хайде! – казва той. – Сложи си ниски обувки и ще ти изсушим косата.
– Аз трябва да нося токове.
Когато навежда глава, за да закопчае обувките, бялата линия на пътя ѝ го кара да се усмихне – толкова е права. Като пътеката на малка девойка, която има рожден ден.