Те стигат до планината през градския парк. Кошчетата за смет и подвижните железни пейки все още не са извадени. По пейките от бетон и дърво приказливи старци се припичат на слънце като по-големи гълъби, облечени в сиви дрипи, наподобяващи пера. Дърветата със своите малки листа хвърлят сянка върху полуголата земя. Колчета с телове отделят местата, където наскоро е било посадено нещо, от неравните пясъчни пътеки. Ветрецът, който духа непрестанно, надолу по склона от празната площадка за джаза, е студен на сянка. Гълъби с клатещи се като на механични играчки глави пробягват на розови крачка край върховете на обувките им и отново се укротяват близо до петите им. Издават звуци като от малки парни машини. Скитник протяга ръка по облегалото на една пейка, за да се изсуши, и от изпитото му лице се чува често и ситно кихане, подобно на котка.
Няколко хулиганчета на около четиринадесет години пушат и се бият до заключената барака, в която се пазят уредите и екипировката на павилиона за игра, на чиито жълти дъски някои беше написал с червена боя: ТЕКС & ДЖОУЗИ, РИТА & ДЖЕЙ. Откъде бяха взели червена боя?
Нишки от зеленина се подават през кафявата покривка. Той улавя ръката ѝ. Декоративният басейн пред площадката за джаза е източен и пълен с разни боклуци; те вървят по една пътека, следваща извивката на студения ръб на басейна, който отразява тишината от площадката на джаза. Танк от Втората световна война, превърнат в паметник, насочва своите оръдия към далечните тенискортове. Мрежите не са вдигнати, линиите още не са очертани с вар.
Дърветата потъмняват; павилиони се спускат надолу. Те вървят през горния край на парка – любимо място за разходка вечер, – осеян с книжки от бонбони. Началото на стълбите почти не се вижда от големите храсти, обагрени в леко кехлибарен цвят от първите пъпки. Много отдавна, когато туризмът още беше обикновено развлечение, тук откъм Брюър направиха стълби нагоре по планината. Те са направени от засмолени дървета, шест фута дълги, запълнени отзад с пръст. След това забиха железни тръби, за да придържат тези груби заоблени стълби, и върху пръстта разпръснаха фини сини камъчета.
Рут върви трудно. Заека наблюдава как тялото ѝ прави усилия, за да придвижва тежестта ѝ напред върху острите затъващи върхове на токовете ѝ. Те се забиват и изкривяват на едно неравно място, покрито с камъчета. Задникът ѝ се поклаща, ръцете ѝ се вдигат, за да запази равновесие. Той ѝ казва:
– Свали си обувките!
– И да си израня петите? Умник!
– Е, добре тогава. Да се връщаме.
– Не, не – упорства тя. – Трябва да сме изминали вече половината път.
– Съвсем не сме изминали половината. Свали си обувките. Тия сини камъчета вече свършват. След малко пътят става мек.
– Със стъкълца вътре...
Малко по-нататък обаче тя сама си сваля обувките. Боса, без чорапи, белите ѝ крака се вдигат леко пред очите му; жълтата кожа на петите ѝ блещука. Под издутината на прасеца ѝ глезените са тънки. В знак на благодарност той също сваля обувките си, за да сподели каквато и да е болка с нея. Земята под краката им е гладка, но набитите навътре дребни камъчета, невидими за окото, се забиват в кожата със силата на тежестта им. Освен това земята е студена.
– Ой! Олеле! – извиква Заека.
– Хайде, войнико! – казва тя. – Бъди храбър!
Те свикват да ходят по тревата в края на стълбите. Клони от дърветата са надвиснали над част от пътя, като образуват отгоре тунел. По-нататък пътят се открива и те могат ги гледат отгоре покривите на Брюър и двайсететажното здание на съда, единствения небостъргач в града. Орли от тон са разперили криле между най-горните му прозорци.
Мъж и жена на средна възраст, наметнати с големи вълнени шалове, гледачи на птици, минават край тях по пътя надолу; щом те се изгубват от погледа им зад кривия клон на един дъб, Заека подскача, за да настигне Рут, и я целува, стиска в прегръдките си нейното топло тяло, вкусва солта от поттa по лицето ѝ, което не реагира. Тя смята, че сега не е време за това. Нейният ограничен женски ум е насочен само към това да се изкачат по-скоро горе, на върха. Но мисълта нейните бели като хартия крака на градско момиче, боси по камъните заради него, кара сърцето му да затупти от вълнение, да ридае и той се вкопчва в нейното здраво тяло, слаб от своята мъка. Над тях минава самолет и бързо пори въздуха с грохот.
– Моята царица! – казва той. – Моят хубав кон.
– Твой какво?
– Кон.
Близо до върха планината се извисява отвесно в стръмна канара. Тук съвременниците бяха изградили бетонни стъпала с железен парапет, който, под формата на буква Z, на три чупки, достига настлания с чакъл паркинг на хотел "Пинакъл". Те отново си слагат обувките, изкачват стълбите и гледат града, който постепенно се изравнява под тях.