Детето говори на пресекулки, опипвайки почвата. Същата нотка на настойчивост се долавяше и в гласа на майки ѝ, когато се заяждаше с този човек. Той се пита защо Екълс търпи това; защо не забие клин в тази пукнатина от страх и не въдвори ред. Само така трябва да постъпи.
– Няма никакъв лъв горе. Няма никой освен Бони, която спи. Но Бони не се страхува.
– Моля ти се, татко! Моля ти се, моля ти се, моля ти се, моля ти се! – Тя стига до последното стъпало, като улавя и стиска коленете на баща си.
Екълс се смее и за да запази равновесие, се хваща за главата на детето, която е доста голяма и сплесната както неговата.
– Добре – казва той. – Ти чакай тук и си говори с този смешен човек.
След това се втурва нагоре по стълбите с оня неочакван за него атлетизъм. Заека пита:
– Джойс, ти добро момиче ли си?
Детето поклаща коремче и свива главичката си към раменете. Това движение предизвиква лек звук – "къкк", който се излива от гърлото ѝ като от улей. После разтърсва глава; той има чувството, че тя се опитва да се скрие зад щит от трапчинки. Но тя казва с неочаквано важен и самоуверен тон:
– Да.
– А твоята мамичка добра ли е?
– Да.
– А защо е толкова добра?
Той се надява, че Люси чува това в кухнята. Припряното тракане около фурната беше спряло.
Джойс го поглежда и като лист, който се нагърчва, по едната страна на лицето ѝ се изписва страх. Като че ли наистина ще бликнат сълзи. Тя побягва от него по коридора нататък, накъдето отиде майка ѝ.
След като детето избяга, Заека тръгва неспокойно из коридора, опитвайки се да прикове възбуденото си сърце към картините, които висят по стените. Изгледи от чужди столици, една жена в бяло до дърво, на което всеки лист е очертан в златисто, старателно туширане, тухла по тухла, на епископалната църква "Сейнт Джон" с дата 1927 г. и с подпис Милдред Л. Крамер; буквите са съединени художествено. Над малка маса оттатък средата на коридора виси художествена фотография на стар мъж, същинска скала, с бяла коса над ушите и свещеническа яка, който се взира някъде над раменете ти, сякаш иска да проникне до сърцевината на нещата; поставена е в рамка и една пожълтяла снимка от вестник, изобразяваща в едри щрихи същия стар джентълмен, стиснал пура в ръка и смеещ се като луд с трима другари, облечени в расо. Той прилича малко на Джек, но е по-пълен и по-мъдър. Държи пурата в ръка. По-нататък има една цветна гравюра, изобразяваща сцена в някаква работилница, където и дърводелецът работи на светлината, идваща от главата на спасителя: стъклото, което покрива картината, отразява сянката от главата на Заека, това стъкло-полуогледало отклонява вниманието му, което се плъзга напред-назад, без да се задържи никъде.
В коридора има остър мирис. Препарат за чистене на петна? Нов лак? Нафталин? Стари тапети? Той се колебае между тия възможности. "Човекът, който изчезна", "сексуалният антагонизъм започва още от раждането". Каква кучка наистина! Все пак с приятна лека страст, която припламва по краката ѝ. Тези ослепително бели крака! Тя, изглежда, бе извоювала желаното леко надмощие и отстояваше своето. Курабийка! Една апетитна курабийка с ванилия. Въпреки всичко той я желае.
Трябва да има задна стълба, защото съвсем наблизо се чува гласът на Екълс в кухнята, който убеждава Джойс да си сложи фланелка и пита Люси дали кейкът се е изхабил, обяснявайки ѝ, без да знае, че ушите на Заека са на ъгъла:
– Не мисли, че това е удоволствие за мене. Това е работа.
– Няма ли друг начин, за да поговориш с него?
– Той се страхува.
– Скъпи, всеки се страхува пред тебе.
– Но той дори се страхува от мене.
– А, той дойде тук достатъчно самоуверен.
Точно сега беше моментът тя да каже: ,И той плесна моя сладък задник, който ти трябва да защитиш". "Какво? Твоя сладък задник? Ще убия тоя негодник! Ще извикам полиция!"
Всъщност гласът на Люси спря на "самоуверен" и Екълс заговаря дали е посетил еди-кой си, къде са ония нови топки за голф, Джойс, ти си взе курабийка само преди десет минути, и накрая с глас, който беше станал прекалено мек след всички остроти, които си размениха при разправията, извиква "довиждане!".
Заека се разхожда из коридора и се обляга на радиатора до входа, когато Екълс, приличащ на млада кукумявка, несръчен и ядосан, изскача от кухнята.
Те отиват до колата. От дъжда, който приближава, зелената кожа на буика е придобила тропическа мекота. Екълс запалва цигара и слизат по път 422 в долината към игрището за голф. След като поема няколко пъти дълбоко от нея, Екълс казва:
– Значи лошото при тебе не е всъщност в липсата на религиозност.