Всичко, което Екълс казва, стопява предпазливостта на Заекa. Той също иска да вложи нещо в пространството помежду им... Въодушевлението от приятелството, надпреварващо се въодушевление, което го кара да вдигне ръце и да ги залюлее, сякаш мислите бяха баскетболни топки – го подтиква да каже:
– Да, не зная всичко във връзка с теологията, но ще ви кажа. Аз чувствам, струва ми се, че някъде зад всичко това – той сочи навън към пейзажа – има нещо, което иска от мене да го открия.
Минават край новия жилищен район от страната на игрището за голф, полудървени, полутухлени къщи на по един етаж или етаж и половина в малки изравнени с булдозери дворове, с триколки и вретеноподобни тригодишни дръвчета; най-обикновеният пейзаж на света.
Екълс смачква внимателно цигарата в малката вдлъбнатина на пепелника отсреща.
– Разбира се, всички скитници мислят, че търсят нещо. Поне в началото.
Заека не разбира с какво е заслужил тази плесница, след като се е опитал да даде на тоя човек нещо. Той смята, че точно това им трябва на свещениците, да сведат всекиго до една и съща жалка жертва. Той му казва:
– Е, аз мисля, че затова вашият приятел Исус изглежда доста глупав.
Споменаването на светото име предизвиква розови петна по бузите на Екълс.
– Той наистина казва – отвръща свещеникът, – че свещениците не бива да се женят.
Свиват встрани от шосето и се изкачват по виещия се като спирала път към клуба, едно голямо железобетонно здание, на чиято фасада, между две реклами за кока-кола имаше дълъг надпис: Игрище за голф "Кестеновата гора". Когато Хари идваше тук като кеди, това беше просто обикновена сглобяема дървена къщурка, в която имаше само една печка – тя гореше единствено с дърва, – диаграми за турнири, две кресла, един тезгях за бонбони... и топки за голф, които вадеха от блатото и които госпожа Уенрич препродаваше. Сигурно госпожа Уенрич е вече мъртва. Тя беше нежна, стара, начервена вдовица като кукла с бяла коса и винаги му се струваше смешно да слуша от нейните уста за конни състезания, турнири и скокове на коза. Екълс паркира буика па асфалтирания паркинг и казва:
– Преди да забравя...
Ръката на Заека е върху дръжката на вратата:
– Какво?
– Искаш ли работа?
– Каква?
– Една моя енориашка, госпожа Хоръс Смит, има около осем акра градина край дома си, към Ейпълбъроу. Съпругът ѝ беше невероятен любител на рододендрони. Не би трябвало да казвам невероятен: той беше много мил старец.
– Не разбирам нищо от градинарство.
– Никой не разбира, това казва и госпожа Смит. Няма вече градинари. За четиридесет долара на седмица, аз ѝ вярвам.
– По долар на час? Това е ужасно малко.
– Няма да е четиридесет часа. Ще работиш, както ти е удобно. Това искаш, нали? Да разполагаш с времето си? Така ще можеш да бъдеш свободен, за да проповядваш на тълпата.
У Екълс наистина има нещо подло. Той и Беллок. Без яката около гърлото той е от тия, които дават воля на чувствата си. Заека слиза. Екълс прави същото и главата му отсреща зад покрива на колата прилича на глава върху дискос. Широката уста се раздвижва.
– Моля ти се, помисли за това.
– Не мога. Но мога дори да остана в областта.
– Нима момичето ще те изгони?
– Какво момиче?
– Как беше името ѝ? Ленърд? Рут Ленърд?
– Аха! Много сте хитър...
Кой може да му е казал? Пеги Гринг? Чрез Тотеро? По-вероятно е момичето на Тотеро, как ѝ беше името? ... Приличаше на Дженис. Няма значение: във всеки случай светът е такава мрежа, че всичко просто изтича през нея, капка по капка.
– Никога не съм чувал това име – отвръща Заека.
Главата върху дискоса се ухилва многозначително в ослепителния блясък на слънцето, отразяващо се в метала.
Двамата вървят един до друг към бетонното здание ни клуба. По пътя Екълс забелязва:
– Странно е за вас, мистиците, че толкова често малките ви възторзи носят... пола.
– Вижте. Аз не държах да идвам днес, вие знаете.
– Зная. Прости ми. Аз съм в много лошо настроение.
В това, което той казва, наистина няма нищо обидно, което раздразва Хари. Някак полепва по него. Тия думи всъщност означават: "Съжали ме! Обичай ме!". Неприятното чувство слепва устните му; той не е способен да ги отвори, за да отговори. Когато Екълс плаща по свой начин, той трудно може да преговаря и да му благодари. Докато избира стиковете, които ще вземе под наем, той е толкова безразличен и мълчалив, че луничавото момче, което събира таксата, се взира в него, като че ли е слабоумен. Вървейки към мястото, където стои топката за началния удар, той се чувства донякъде съсипан, все едно добър кон е впрегнат до неподковано пони. Присъствието на Екълс му въздейства така силно, сякаш го притегля към себе си, и той трябва да се бори, за да не се наклони към него.