И топката, която удря след малък съвет на Екълс, чувства същото. Тя се лута на една страна като осакатена от погрешния удар, прекъсва полета си и тупва тежко като топки от глина.
Екълс се смее:
– Най-добрият пръв удар, който изобщо съм виждал.
– Не е първият ми удар. Опитвал съм и като кеди. Трябваше по-добре да бия.
– Искаш твърде много от себе си. Наблюдавай ме, това ще ти помогне да се почувстваш по-добре.
Заека се отмества и с изненада забелязва, че Екълс, в чиито движения има известна гъвкавост, замахва като непохватно петнадесетгодишно момче. Сякаш трябва да отстранява от пътя си някакво гърне. Ударът му е слаб. Въпреки това топката лети направо и описва лека дъга. Той като че ли е възхитен от това. Екълс скача изящно по заравнената част на игрището, а Хари се мъкне тежко след него. Мокрият затревен терен е размекнат и подгизнал от разтопения неотдавна сняг. Големите му велурени обувки потъват. Те са в непрестанно движение напред-назад. Екълс се качва, той слиза.
Долу в тъмните дъбрави и зелените алеи на игрището Екълс е преобразен. Глупава веселост го оживява. Той се смее, маха, кудкудяка. Хари се спира, изпълнен с ненавист; самият той е невъзможен, непохватността му сякаш го покрива със струпеи; той е признателен на Екълс, че не бяга от него. Често Екълс, отишъл вече петдесет ярда по-нататък – той има вълнуващия весел навик да тича напред, – се връща из целия път, за да намери някоя топка, която Хари е загубил. Заека все не може да отклони вниманието си от мястото, където топката трябва да отиде – малката идеална пелена от подрязано зелено, върху която се розовее хубаво флагче. Погледът му не успява да я проследи къде отива.
– Ето я – извиква Екълс. – Зад един корен. Имаш ужасен късмет.
– Сигурно това е цял кошмар за вас?
– Ни най-малко, ни най-малко. Ти си многообещаващ. Никога не си играл и все пак нито веднъж не пропусна топката.
Но и това се случва. Той се прицелва и в убийствената сила на желанието си да я избие от дупката въпреки корена пропуска топката.
– Единствената ти грешка е, че се опитваш да използваш ръста си – казва Екълс. – Имаш хубав, естествен замах.
Заека бие отново, топката излиза извън очертанията и се търкаля колебливо няколко ярда.
– Наведи се към топката – казва му Екълс. – Представи си, че имаш намерение да седнеш.
– Имам намерение да легна – отвръща Хари.
Той е като болен, вие му се свят, увлечен надълбоко от водовъртеж, чийто горен край се очертава от спокойните върхове на разлистените дървета. Струва му се, че си спомня... някога вече е бил там горе. Хлъзга се из локвите, дърветата го поглъщат и той неизбежно затъва в рохкавата почва около игрището за голф.
Кошмар е точната дума. В действителния свят само одушевени предмети се спускат към него и се опитват да го сграбчат и захапят. Той винаги е имал контакт с предметите. Въображаемото му разкъсване на парчета зашеметява мозъка му; полухипнотизиран, Заека прави разни трикове, чиято странност бавно осъзнава. Той разговаря мислено със стиковете, сякаш те са жени. Железните стикове, леки, тънки и дори някак вероломни в ръцете му, са Дженис. "Хайде, глупачке, успокой се; тук ще действаме спокойно." Когато вдлъбнатото лице на стика се забива в пръстта зад топката и ударът разтърсва ръцете му нагоре чак до раменете, струва му се, че Дженис го е ударила. "О, тъпачка, истинска тъпачка! Притисни я! Просто я притисни!" От яд кожата му загнива, така че външният обвиващ слой изтича; неговите вътрешности са като раздърпани от дребните сухи разклонения на бодливите къпини; крехкото сребристо стъбло е още един стик, на който думите увисват като гъсенични гнезда и не могат да бъдат изгорени. Тя дълбае, дълбае плодородната почва, изтръгва пръстта, разтворена като груба кафява уста; пръстта задушава плодородната почва. При дървените стикове "тя" е Рут.
Държейки един троен дървен стик, вниманието му е приковано към неговия тежък червеникав топуз, изцапан с трева, с красива бяла лента по ръба. Той си мисли: "Окей, щом си толкова ловка", стиска зъби и се завъртва. "Ах!", възкликва той, когато тя тупва в тревата, сякаш за да го опровергае. Трапчинка с разкъсана трева. Топката бяга, бяга, подскача, скрива се в един храст; бяла следа. И когато отива там... по дяволите, храстът е някой, майка му; той повдига сърдитите клони като ризи в изблик от срам, но внимавайки да не счупи някой; те се преплитат в краката му, докато той се опитва да влее волята си в твърдата упорита топчица, която всъщност не е неговото истинско "аз" и все пак донякъде е, тъй както стои там, в центъра на всичко.