И ту в ъглите, ту в центъра на този мъчителен сън Екълс пробягва в своята изцапана риза като бяло знаме на опрощението, окуражаващо и развяващо се над тревата, за да го отведе вкъщи.
Зеленината, все още мъртва от зимата, е засипана със суха пръст или тор. Топката лети напред и прави няколко решителни скока.
– Не бий така силно! – вика Екълс. – Лек замах, ръцете стегнати. Разстоянието е по-важно от прицелването при първия удар. Опитай пак.
Той връща топката. На Хари му бяха необходими почти дванайсетина удара, за да се разиграе, но самото предположение, че ударите му не се зачитат, го ядосва. "Хайде, мила – моли се той на жена си , – ето я дупката, голяма като кофа. Всичко с наред. "
Но не, тя пак ще удари някак страхливо. От какво се бои? Много силно! Топката минава може би на пет фута от дупката.
Приближавайки се към Екълс, той пита:
– Вие изобщо не ми казахте как е Дженис!
– Дженис?
Екълс с мъка отклонява вниманието си от играта. Toй страшно много обича да печели. "Умори ме!", мисли си Хари.
– В понеделник изглеждаше в добро настроение. Беше навън, в задния двор, с оная жена и двете се кикотеха, кога то отидох там. Трябва да знаеш, че донякъде тя се приспособи бързо. Вероятно се радва, че е отново при родителите си. Това е нейният отговор на твоята безотговорност.
– Всъщност – казва заядливо Хари, приклекнал, за да отмери удара си, тъй както правят по телевизията – тя не може да понася родителите си повече от мене. Вероятно нямаше да се омъжи за мен, ако не бързаше тъй много да се махне от тях.
Битата от него топка се плъзга по долната страна на игрището и отива твърде далече – два или три фута. Четири фута.
Екълс бие. Топката се търкаля колебливо и с особен звук, като от ларинкс, несигурно влиза вътре. Свещеникът вдига тържествуващ поглед.
– Хари – пита той нежно, но все пак настойчиво. – Защо я напусна? Явно ти живо се интересуваш от нея.
– Аз ви казах. За онова, което липсваше при нас.
– Какво е то? Ти виждал ли си го изобщо? Сигурен ли си, че то съществува?
Ударът на Хари от два фута повежда рязко топката и той я улавя с треперещи пръсти.
– Е, ако вие не сте сигурен, че то съществува, не ме питайте. Това е точно от вашата компетентност. Ако вие не знаете, никой не знае.
– Не! – изкрещява Екълс със същия престорен глас, с който каза на жена си да разтвори сърцето си за божията милост. – Християнството не разчита на илюзии. Ако беше така, както ти мислиш, то ние трябваше да продаваме опиум на църковните служби. Ние се опитваме да служим на бога, а не да бъдем бог.
Те вземат торбите със стиковете и тръгват по пътя, който им сочи една дървена стрелка. Екълс продължава да обяснява:
– Всичко това е установено от векове в ересите от ранната църква.
– Ще ви кажа, зная какво е.
– Какво е? Какво е? Твърдо или меко? А, Хари? Синьо ли е? Червено ли е? С точици?
Това, че точно Екълс иска да му се каже, действа потискащо на Заека. С всички тия думи като "аз зная повече за това, отколкото тебе", а и за ересите от ранната църква той всъщност иска да го чуе от другиго, да чуе, че то съществува, че той не лъже хората всяка неделя. Сякаш не е достатъчно, че се мъчиш да намериш някакъв смисъл в тази вледеняваща игра, та трябва да понасяш и тоя луд, който се мъчи да погълне душата ти. Топлата каишка на торбата убива рамото му.
– Истината е – казва Екълс, развълнуван като жена, с глас, измъчен от стеснение, – че ти си чудовищен егоист. Ти си страхливец. Не те интересува кое е правилно и кое е погрешно; ти не уважаваш нищо друго, освен своите най-лоши инстинкти.
Те стигат до мястото, откъдето се бие топката – затревена площадка край прегърбено плодно дърво, насочило като юмруци китки от стегнати, неразвити още бледи пъпки.
– По-добре да вървя напред – казва Заека. – Докато се успокоите.
Сърцето му е притихнало за момент, пулсът му е спрял от гняв. Не желае нищо друго, освен да се измъкне от тая бъркотия. Иска да завали. Като избягва да гледа Екълс, той се обръща към топката, която стои високо на мястото си, очаквайки първоначалния удар. Тя изглежда тъй, като че ли вече се е освободила от земята.