В това пролетно тържество на цветовете, когато градината на покойния ѝ съпруг цъфти с най-голяма сила, госпожа Смит излиза от къщата и като се подпира на ръката на Заека, навлиза навътре сред рододендроните. Някога доста висока жена, сега тя се е смалила и запазилите се черни кичури изглеждат мръсни в бялата ѝ коса. Тя ходи с бастун, но, изглежда, в разсеяността си го е окачила на долната част на ръката си и се олюлява с него, като бастунът се размахва свободно, подобно на необикновена гривна. Тя улавя градинаря си по следния начин: той извива дясната си ръка, насочвайки лакътя си към рамото ѝ, и тя, треперейки, подпира долната част на лявата си ръка о неговата и се отпуска тежко върху китката му със своите непохватни пръсти на лунички. Тя се държи за него тъй, както лозата за стената; ако я дръпнеш силно, ще я унищожиш, а иначе ще издържи на всички атмосферни условия. Той чувства как тялото ѝ подскача при всяка стъпка и как всяка дума дърпа главата ѝ. Не че усилието от говоренето е толкова голямо; това се дължи на вълнението, което я обзема от общуването, сбръчвайки ужасно носа ѝ, карайки устните ѝ да се замотават над изпочупените зъби със смешна свръхекспресивност, в която има нещо неловко, подобно на смешните гримаси, които прави едно тринадесетгодишно момиче в непрестанното си самопризнание, че не е красиво. Тя рязко наклонява главата си, за да погледне Хари, и в малките кафяви орбити, целите в бръчки като множество шнурове, сините ѝ, с напукана глеч очи стоят изцъклени с искрицата живот, останала в тях, докато говори:
– О, не ми харесва госпожа Холфорд; тя винаги изглежда толкова чистичка и докарана. Хари обичаше много онези розовожълти цветове. Аз му казвах: "Ако искам червено, дай ми червено; една голяма червена роза. А ако искам бяло, дай ми бяло, една стройна бяла лилия; и не ми досаждай с всички тия неопределени цветове – полурозово, полупурпурно, които не знаят какво напомнят. Рододендронът е неискрено растение. Аз казвах на Хари: "Тя няма мозък, така че всичко, което ти дава, е само за да ядосва." Но аз наистина говорех сериозно.
Тази мисъл като че ли я зашеметява. Тя спира безжизнена на обраслата в трева пътека и очите ѝ – ирисите, приличащи на счупено стъкленобяло в кръгове от запазено синьо се въртят нервно, като гледат ту на едната, ту на другата му страна.
– Всъщност всичко, което казах, е съвсем сериозно. Аз съм фермерска дъщеря, господин Енгстръм, и по-скоро бик искала да видя тази земя цялата в люцерна. Казвах му: "Защо не садиш елда, щом трябва да се занимаваш със земята. Сега има и хубаво семе. Ти отглеждай елда, аз ще пека хляба." Казвах също: "Какво искаме ние с всичките тия букети, които, след като увяхнат, ще трябва да се грижиш за техните отвратителни листа цялата година?" Казвах му: "За кое хубаво момиче отглеждаш всичко това?" Той беше по-млад от мене, ето защо го дразнех; не мога да кажа с колко години. Защо стоим тук? Старо тяло като моето, застанало неподвижно на едно място, бързо ще пусне корени.
Тя удря с бастуна по тревата – това е сигнал той да си протегне ръката. Тръгват надолу по алеята, потънала в цвят.
– Никога не съм мислила, че ще го надживея. Това беше слабостта му. Щом излезеше от градината, само седеше. Една фермерска дъщеря никога не научава значението на, "седя".
Несигурната ѝ ръка, която докосва китката му, трепери като поклащащите се върхове на гигантските смърчове. Той свързва тия дървета със забранени земи; изпитва удоволствие да бъде под техния покров.
– Ах! Ето едно растение.
Те спират в едно кътче и тя повдига своя увиснал бастун към малък рододендрон, обвит в розовия цвят на непорочността, с която е пропит, един цвят, през чиято непресторена простота сякаш надзърташ като през цветно стъкло в сърцевината на действителността.
– Хариевата бианчи – казва госпожа Смит. – Единственият рододендрон, с изключение на някои от белите, забравих им имената, глупави имена във всеки случай, който сам казва какво означава. Това е единственото истински розово. Когато Хари получи за пръв път от него, той го сложи между другите така наречени розови рододендрони и пред него те изглеждаха толкова мръсни, че той ги изкорени и посади бианчито при тъмночервените. Тъмночервените са тук, нали? Сега юни ли е?