– Ти прекарваш доста хубаво, нали?
– Защо?
– О... – думите ѝ малко се забавят, докато минат през устните ѝ; той вижда как се движат и след това чува гласа и, – виж всичко, което постигна. Ти постигна да играеш голф с Екълс всяка седмица и да накараш жена ти да не те преследва. Постигна своите цветя и госпожа Смит, която се влюби в теб. Постигна мене.
– Ти мислиш, че тя наистина е влюбена в мен? Госпожа Смит?
– Зная само това, което научавам от тебе. Ти казваш, че е...
– Не. Никога всъщност не съм казал такова нещо. Казал ли съм?
Тя не си прави труда да му отговори. Нейното лице изглежда още по-едро от сънливото задоволство, което се чете по него. Тебеширени отражения пробягват по загорялата ѝ кожа.
Той повтаря:
– Казал ли съм?
И стиска силно ръката ѝ. Нямаше намерение да я стисне толкова силно; нещо го ядоса при докосването на кожата ѝ. Нейната неприветливост.
– Оу! Кучи сине!
Тя лежи спокойно, отдавайки повече внимание на слънцето, отколкото на него. Той се надига на лакът и гледа през нейното неподвижно тяло към веселите фигури на две шестнайсетгодишни момичета, които смучат портокалов сок от картонени фунийки. Едното от тях, с бял бански костюм без презрамки, поглежда от своята сламка с кафяв поглед. Тънките ѝ крака са тъмни като на негърка. Костите на слабините ѝ стърчат остри от двете страни на плоския ѝ корем.
– О, целият свят те обича – казва неочаквано Рут. Питам те само защо?
– Аз съм обичлив – отвръща той.
– Искам да кажа... защо пък, дявол да го вземе, тебе? Какво толкова особено има в тебе?
– Аз съм мистик – прибавя той. – Давам вяра на хората.
Екълс му беше казал това веднъж със смях, който вероятно беше присмех. Човек никога не знае какво точно иска да каже Екълс; можеш да го приемеш така, както искаш.
Заека го взе на сериозно. Самият той никога не беше мислил за това. Той не се замисля особено за това какво дава на хората.
– Измъчваш ме – казва тя.
– Е, да пукна.
Това е несправедливо: след като той толкова се гордееше с нея, докато тя беше в басейна, след като толкова много я обичаше.
– Дявол да го вземе, защо мислиш, че трябва да ми тежиш и ти?
– Накъде биеш? Аз те издържам.
– Как не! Имам си работа.
Това е вярно. Малко след като той отиде да работи при госпожа Смит, тя намери работа като стенографка в едно застрахователно дружество, което имаше клон в Брюър. Toй поиска това от нея; безпокоеше се как прекарва следобедите е си, когато го няма. Рут казваше, че никога не е изпитвала удоволствие от тоя занаят, но той не беше сигурен. Когато я срещна, не можеше да се каже, че страда.
– Напусни! – казва той. – Това не ме плаши. Стой си цял ден вкъщи и си чети криминални романи. Аз ще те издържам.
– Ти ще ме издържаш!? Като си толкова важен, защо не издържаш жена си?
– А защо аз? Родителите ѝ са червиви с пари.
– Толкова си самонадеян! Това ме поразява. Не мислиш ли изобщо, че ще трябва да платиш за всичко?
Рут го гледа прямо със зачервените си от водата очи. Тя ги засенчва с ръка. Това не са очите, които той видя оная вечер при паркинг автоматите, безжизнени светли дискове, като очи на кукла. Синьото на ирисите ѝ беше потъмняло и придобило дълбочина, някакво вътрешно богатство, което, съобщавайки истината на неговите инстинкти, го безпокоеше, Тия очи я измъчват и тя извръща глава, за да скрие сълзите си, мислейки: "Това е един от признаците... че плача толкова често!" Господи, на работа тя трябваше да става от машината, да тича в тоалетната, както тя може да тича, и да плаче, да плаче, да плаче. Да стои там в това тясно помещение, загледана в тоалетната чиния, смеейки се сама на себе и плачейки, докато я заболят гърдите. И това, че ѝ се спи .. Господи, като се върне от обяд, всичко, което може да направи, е да се просне в празното пространство между бюрата на мръсния под, между Лили Орф и Рита Фиорванте, където оня стар алкохолик Хониг трябва да прескача през нея. И това, че е непрекъснато гладна... За обяд – една сода със сладолед и сандвич, а после една поничка с кафе и пак трябва да купува някаква сладка на касата. И то след като се беше опитала да отслабне заради него и бе свалила шест фунта. Поне така показа една теглилка. За него! Това беше интересното, да се променя за него, когато той не струваше нищо, по-малко от нищо. Той беше напаст, въпреки цялото си благодушие. Да, той беше благодушен. Другите не бяха. Работата се заключаваше в това, че когато те разбираха, че си "някаква си", не мислеха за тебе като за човешко същество, а смятаха, че имат някакви права. Каквито и да бяха, все пак бяха някакви! Като че ли мразеха жените и я