Екълс поглежда към госпожа Енгстръм и чувства как дъгата на веждите му залепва като клей върху челото. Преди минута той не очакваше, че ще погледне на нея като на съюзник, а на този уморен, добър човек като на брутален и разочароващ враг.
– Госпожа Сирингър желае това – отвръща той на Енгстръм.
– Момичето и баща ѝ обаче искат да изчакат.
– Не говори глупости, Ърл! – казва госпожа Енгстръм.
– За какво ще иска старият Спрингър името си във вестниците? Тъй както приказваш, човек би помислил, че бедният Хари ти е неприятел.
– Неприятел ми е! – отвръща Енгстръм.
Той докосва чинийката от двете страни с боядисаните си пръсти.
– Оная нощ, когато обикалях по улиците, за да го търся, ми стана неприятел. Ти нямаш право да говориш. Ти не си видяла лицето на момичето.
– Какво ме интересува лицето ѝ? Говориш за проститутки. Те не могат да станат бели като слонова кост, светици в моя тефтер само заради това, че имат свидетелство за брак. Това момиче искаше Хари и го постигна чрез единствения трик, който знаеше, а сега вече си изчерпа триковете.
– Не говори така, Мери. У тебе това са само думи. Представи си, че аз постъпех така, както постъпи Хари.
– Ах! – възкликва тя и се обръща, а Екълс трепва, като вижда лицето ѝ опънато, готово да изстреля някой снаряд.
– Не аз те исках; ти ме искаше. Или не беше така?
– Да, разбира се, така беше – промърморва Енгстръм.
– Добре тогава: няма място за сравнение.
Енгстръм е превил рамене над кафето, свил се съвсем на тясно, като че ли тя го беше нарисувала в един мъничък ъгъл.
– О, Мери – въздиша той, не смеейки да каже нещо повече.
Екълс се опитва да го защити; в един спор той застава почти механично на по-слабата страна.
– Не можете да кажете, мисля – обръща се той към госпожа Енгстръм, – че Дженис е смятала, че бракът им не се гради на взаимност. Ако момичето беше толкова хитра интригантка, тя не би позволила Хари да се измъкне така лесно.
Сега, след като разбира колко силно е притиснала мъжа си, интересът на госпожа Енгстръм към този спор отслабва; Тя поддържа една позиция – че Дженис командва, – очевидно толкова несъстоятелна, че се равнява на отстъпление.
– Тя не го е оставила да се изплъзне – казва тя. – Иска да го отдалечи от себе си, наблюдавайте!
Екълс се обръща към мъжа; ако той се съгласи, то и тримата ще бъдат единодушни и той може да си тръгне.
Мислите ли, че Хари може да мине насам?
– Не – отвръща Енгстръм, като поглежда надолу, – никога. Той е отишъл много далече. Той само ще се подхлъзва по-надолу и по-надолу, докато ние го забравим. В печатницата понякога виждам тези млади негодници от Брюър. Те не могат да набират. Като инвалиди са, само че не куцат. Наричат ги измет. А аз седя там на машината от два месеца и се питам как, дявол да го вземе, моят Хари можа... той, кой- о толкова много ненавиждаше безпорядъка.
Екълс вдига поглед към майката на Хари и потръпва, като вижда как се е облегнала на мивката с мокри страни, проблясващи изпод очилата. Той става потресен. Дали тя иначе, понеже смята, че мъжът ѝ говори истината, или понеже мисли, че той казва всичко това, за да я нарани, за отмъщение, задето го накара да признае, че той я е искал?
– Мисля, че не сте прав – казва Екълс. – Сега трябва да вървя. Благодаря и на двама ви, че обсъдихте с мен това. Разбирам, тежко е.
Енгстръм го отвежда назад през къщата и в тъмнината на столовата докосва ръката му.
– Той беше толкова чувствителен – промълвява той. – Никога не съм виждал момче като него. Всяка разправия вкъщи за каквото и да било, по каквато и да било причина, когато Мери и аз, вие разбирате, сме имали своите неприятности, изживяваше много болезнено.
Екълс кимва, но се съмнява, че думата "неприятности" отразява точно това, което бе видял.
Във всекидневната се откроява сянката на момиче, което стои в лятна рокля без ръкави.
– Мим? Сега ли влизаш?
– Да.
– Това е отец... – искам да кажа негово преподобие...
– Екълс.
– Екълс. Той дойде, за да поговорим за Хари. Моята дъщеря Мириам.
– Здравей, Мириам! Слушал съм Хари да говори с голяма нежност за тебе.
– Здравейте!
При тази дума големият прозорец зад нея приема интимния блясък на големия прозорец на една закусвалня. Дръзки поздрави сякаш се влачат зад нея с кълба от цигарен дим и евтин парфюм. Носът на госпожа Енгстръм изглежда някак поизтънчен върху лицето на момичето, една сарацинска или дори по-древна, варварска острота на чертите. Сравнен с издадения ѝ нос, ръстът ѝ на пръв поглед изглежда колкото тоя на майка ѝ, но когато баща ѝ застава до нея, Екълс разбира, че това е неговият ръст: техните тела – тялото на красивото момиче и на уморения мъж, са едни и същи. Те са еднакво слаби; здраво острие, което реже, това поне Екълс знае, след като видя раните, отворени под очилата на госпожа Енгстръм. Тази слабост и направлявана вулгарност го отблъскват. Те ще се справят. Те знаят какво вършат. Негова слабост е, че предпочита хората, които не знаят какво вършат. Безпомощните. Тях и хората по върховете, които нямат нужда от помощ. Ония, които повече или по-малко добре маневрират по средата, според неговите феодални инстинкти, крадяха от двете страни. Когато те се събират на вратата, Енгстръм обгръща с ръка талията на дъщеря си, а Екълс мисли за госпожа Енгстръм, мълчалива в кухнята, със своите мокри от сълзи бузи и червени ръце.