Хари пита:
– Мога ли да я видя?
– Кого?
Кого? Това "нея" сега вече има двоен смисъл и го плаши. Светът се усложнява.
– Моята... моята жена.
– Разбира се, несъмнено.
Кроу с присъщата си деликатност е леко озадачен, че Хари моли за разрешение. Той сигурно знае, но въпреки това изглежда, е забравил бездната от вина между Хари и хората.
– Мислех, че ще кажете бебето. Бих предпочел да почакате утрешния час за свиждане: няма сестра, която да ви го покаже сега. Но жена ви е в съзнание, както казах. Дадохме ѝ малко екванил. Това е просто едно успокоително. Кажете – той внимателно се приближава с розовата си кожа и чиста дреха, – може ли майка ѝ да я види за момент? Тя цяла нощ вися тук над главите ни.
Той пита него, него, беглеца, развратника, чудовището. Трябва да е сляп. Или просто това, че си баща, кара всеки да ти прощава.
– Разбира се. Нека влезе.
– Преди вас или след вас?
Хари се подвоумява и си спомня как госпожа Спрингър дойде и го посети на неговата пуста планета.
– Нека влезе преди мен.
– Благодаря. Добре. После тя може да си тръгне. Ние ще я изведем бързо. Ще трае само десетина минути. Сестрите вече подготвят жена ви.
– Чудесно!
Той сяда, за да покаже колко е изпълнителен, и отново се надига:
– Слушайте, благодаря ви всъщност. Много ви благодаря. Не разбирам как вие, лекарите, се справяте.
Кроу свива рамене:
– Тя беше добро момиче.
– Когато се раждаше другото дете, страшно глупаво се бях изплашил. Трая векове.
– Къде го роди?
– В другата болница. Хомеопатичната.
– Х-хм! ...
И докторът, който бе в родилното и не донесе оттам никаква буря, сега изпусна искра от злоба при мисълта за съперничещата болница. Той мърмори неодобрително, като клати рязко глава, и все така, клатейки я, се отдалечава.
Екълс влиза ухилен като ученик и Заека просто не може да задържи погледа си върху неговото глупаво лице. Той очаква благодарности, а Заека навежда смутено глава, докато приятелят му мълчи. Всеки удар на сърцето сякаш заглъхва в широка бяла стена. Когато вдига поглед, предметите изглеждат безкрайно масивни и някак наопаки, изглеждат толкова издути като че ли ще заскачат. Неговото действително щастие е стълба, от чието най-горно стъпало той се опитва да скочи още по-нависоко, понеже знае, че трябва. Думите на Кроу за сестрите, които "приготвят" Дженис звучат неземно, като "майската принцеса". Когато го завеждат в стаята ѝ, той очаква да я намери с панделки в косата и книжни цветя по таблите на леглата. Но това пак си е предишната Дженис, легнала между два гладки чаршафа на високо желязно легло. Тя извръща лице и казва:
– Я виж кой бил!
– Хей! – казва той и се навежда да я целуне. Той иска да я целуне нежно. Устата ѝ плува в сладкия мирис на етера. За негова изненада ръцете ѝ се подават изпод чаршафите и тя обгръща с тях главата му, като притиска неговото лице надолу, към своята мека, щастлива, упоена уста.
– Хей, спокойно – възпира я той.
– Нямам крака – продължава тя. – Това е най-странното чувство.
Косата ѝ е опъната по черепа в санитарен кок и тя няма никакъв грим. Малкият ѝ череп изглежда тъмен на фона на възглавницата.
– Нямаш крака?
Той поглежда надолу и те са там под чаршафите, проснати хоризонтално в неподвижно V.
– Сложиха ми накрая лумбална инжекция или нещо подобно и аз не усетих нищо. Лежах там и ги чувах да казват: "Излиза", и после видях тук това мъничко бебе с голямо кръгло лице, което ме гледа сърдито. Казах на мама, че прилича на тебе, а тя не пожела и да чуе.
– Тя ме наруга навън.
– Исках да не я пускат. Не исках да я видя нея. Исках да видя тебе.
– Наистина ли? Господи? Защо, мило? След като бях такъв дръвник?
– Не си бил такъв. Казаха ми, че си тук, и тогава през цялото време мислех, че това е твое бебе и че сякаш с него аз раждам тебе. О, толкова съм натъпкана с етер, имам чувството, че плувам без крака. Мога само да говоря колкото си искам.