– Той каза значи, че ще престана да бъда лош? – пита Заека.
– Да. Той сияе от радост. Излезе от къщи просто пеейки. Смята, че това е първото истинско дело, което е извършил, откакто е дошъл в Маунт Джъдж.
Заека се прозява.
– Е, пък аз не зная какво е направил.
– И аз не зная – продължава тя, – но ако го чуе човек как говори, всичко е било на неговите рамене.
Намекът, че е бил ръководен, го ядосва. Той усеща как усмивката му рухва:
– Наистина ли? Той говорил ли е за това?
– О, през цялото време. Той много ви обича. Не зная защо.
– Аз съм просто обичлив.
– Това чувам непрекъснато. Вие въртите бедната стара госпожа Смит на малкия си пръст. Тя смята, че вие сте чудесен.
– А вие не го забелязвате, така ли?
– Може би не съм достатъчно стара. Може би, ако бях на седемдесет и три.
Тя повдига чашата до лицето си, накланя я и луничките по тесния ѝ бял нос личат по-ясно от близостта с вдигащото пара кафяво кафе. Тя е лошо момиче. Да, това е много ясно, лошо момиче. Тя оставя чашата, поглежда го с кръглите си зелени очи и триъгълното бяло пространство между веждите ѝ сякаш също го гледа и се подиграва.
– Е, кажете... как се чувства някой, станал нов човек? Джек винаги се надява, че ще се преобразя и аз искам да знам какво да очаквам. Вие "възроден" ли сте?
– О, аз се чувствам почти съвсем същият.
– Но вие не постъпвате по същия начин.
Той измърморва:
– Е...
И се намества в стола си. Защо се чувства толкова неловко? Тя се опитва да го накара да се почувства глупав и мекушав само защото има намерение да се върне при жени си. Това е съвсем вярно, той не постъпва по същия начин; не се чувства същият и с нея; загубил е ловкостта, с която тъй леко я плесна по задника онзи ден. Той ѝ казва:
– Снощи, когато се прибирахме с колата, имах чувство то за някъкъв прав път пред мен; по-рано ми се струваше, като че ли се намирам в някакъв храсталак и за мене нямаше значение по кой път ще тръгна.
Малкото ѝ лице над чашата с кафе, която тя държи с две ръце сякаш е паница със супа, се изопна от удоволствие; той очаква да се засмее, но тя само се усмихва мълчаливо.
Той си мисли: " Тя ме желае"
Тогава си спомня за Дженис с нейните парализирани крака говореща за пръсти на краката, любов и оранжада, и това може би оставя отпечатък върху лицето му, защото Люси Екълс обръща нетърпеливо главата си и казва:
– Е, по-добре е да продължите нататък по тоя хубав прав път. Един без двайсет е.
– За колко се отива до спирката на рейса?
– Не е много. Аз бих ви закарала до болницата, ако не бяха децата.
Тя се ослушва:
– Ха, говорим за дявола... ето че идва едното.
Докато той си обува чорапите, по-голямото момиченце се промъква в кухнята само по гащички.
– Джойс!
Майка ѝ спира на половината път до мивката с празните чаши.
– Веднага да се върнеш горе в леглото!
– Здравей, Джойс! – кимва ѝ Заека. – Слезе, за да видиш лошия човек ли?
Джойс се втренчва в него и притиска раменцата си до стената. Нейното продълговато златисто коремче се очертава замислено.
– Джойс! – настоява Люси. – Не ме ли чу?
– Защо той е без риза? – пита недвусмислено детето.
– Не зная – отвръща майка ѝ. – Предполагам, мисли, че има хубави гърди.
– Аз съм с тениска – протестира Заека.
Но като че ли и двете не я виждат.
– Това неговият бю-у-ст ли е? – пита Джойс.
– Не, мила: само жените имат бюстове. И ние в това число.
– По дяволите, щом това дразни някого – извиква Заека и си облича ризата.
Тя е измачкана, а по яката и маншетите е посивяла; той я сложи чиста, за да отидат в клуб "Кестънет". Няма сако, напусна Рут много набързо.
– Окей – казва той, напъхвайки краищата ѝ. – Много благодаря.
– Вие сте винаги добре дошъл – казва Люси. – Бъдете добър сега.
Двете тръгват с него надолу по коридора. Белите крака на Люси, така бледи, се сливат с голите гърдички на детето. Малката Джойс продължава да го гледа втренчено.
Той се пита какво я учудва. Децата и кучетата подушват нещата. Опитва се да пресметне колко сарказъм имаше в това "Бъдете добър сега!" и какво означаваше, ако изобщо си означаваше нещо. Той иска тя да го закара; иска, наистина иска да влезе в една кола с нея. Не толкова за да направи нещо, колкото само да почувства как стоят нещата.
Нежеланието му да тръгне прави атмосферата между тях напрегната.
Те стоят на вратата, той и жената на Екълс с кожа на бебе. А между тях личицето на Джойс наднича с широките устни и сключените вежди на баща си; под тях всички нокти на пръстите на краката на Люси, лакирани, малки червени черупки в една редица върху килима. Той подсвирва, изразявайки по тоя начин твърде неопределено отказа си от някакво свое право, и слага ръка върху топката на вратата. Мисълта, че само жените имат бюстове, го преследва глупаво. Той поглежда от ноктите на краката към наблюдаващото го личице на Джойс и оттам към бюста на майка ѝ – две заострени изпъкналости под закопчаната блуза, – който се откри ва през нейната лека лятна тъкан и бялата сянка на сутиена.