Тримата аматоори спелеолози тъкмо бяха взели шестия завой в шестия тунел. Сега в подземията беше по-влажно отколкото сутринта. И по-тихо, ако това изобщо е възможно. Миризмите бяха по-неприятни. Жаки не беше сигурна дали влагата ги засилва, или просто носът ù е станал пo-чувствителен към тях.
Освен това тревожното ù усещане се бе изострило. Дали се дължеше на факта, че с тях е монахинята? Или бе заради очакването на тесните проходи и наводнени тунели - ръбове, които щеше да се наложи да прекрачи?
Изкачваха стръмно, тясно стълбище от грубо издялани камъни.
- Това ми напомня за историите, които моите родители ми разказваха за времето, когато се криели в пещери в планините на Тибет, преди да избягат през 1959 година - каза Ани Лодро.
Жаки забеляза, че дребната монахиня е изключително пъргава. Това само по себе си не беше изненадващо, но под якето си носеше роба, затъкната във високите ù до колене ботуши.
Когато Жаки замина за Тибет с екипа си да проучи легендата за Шангрила - мита за изгубения рай в подножието на планина от бял кристал - срещна много монахини и монаси, които ù се сториха хора, постигнали душевен покой и излъчващи вдъхновение. Пътуването беше един от най-прекрасните моменти в кариерата й. В онзи отдалечен край на света, недокоснат от модерните технологии, почти се бе убедила, че митът, който преследва, може да е истински.
Там, където въздухът е толкова разреден, че дробовете работят с усилие, където земята се простира, непроменена от стотици хиляди години, Жаки се бе замислила дали Шангрила не съществува наистина. И дали, ако го намери, би си тръгнала някога.
Катакомбите, през които вървяха в момента, в някои отношения приличаха на онова свято място: тишината, изолацията, недостъпни за каквито и да било комуникации освен със спътниците ти. Сега Жаки пак беше по следите на един мит. Само че този път беше митът на брат ù. Усилията бяха също толкова големи, но усещането за безсмислие значително по-силно. Роби се бе борил така непримиримо да не продават двата си най-популярни парфюма, а бе такъв инат по отношение на керамичните парчета. Малакай Самюълс предложи още по-голяма сума за тях след като дойде в Париж. Парите щяха да са достатъчно и щеше да се наложи да продадат само „Руж“. Вместо това Роби беше готов да рискува живота си, за да даде на Далай Лама парчета от една мечта.
Завиха по друг тунел. По камъните от двете им страни се стичаше вода. фенерите на каските им хвърляха сребристи отблясъци по стените.
- Може ли да те попитам нещо, Ани? - обърна се Жаки към монахинята.
- Разбира се.
- Брат ми прав ли е? Съгласна ли си, че този дар ще е полезен на Далай Лама?
- Аз съм само посредник. Не е моя работа да разсъждавам по въпроса. - Тя отговори на френски и Жаки бе сигурна, че това е майчиният й език. Главата ù бе обръсната, а наболите косми бяха черни. Чертите на лицето ù бяха азиатски. По-скоро китайски, отколкото тибетски, помисли си Жаки. -Съмняваш ли се в правотата на брат си?
- Доколкото съм запозната с проблемите на народа ти, това ще е все едно да занесе треска от Светия кръст на папата.
- Възможно е. - Монахинята вървеше зад нея и Жаки не виждаше лицето й, но май се усмихваше. -Спасителите невинаги са онези, които очакваме. А-силата идва по неведоми пътища.
Тунелът свърши при простичка елегантна арка, висока три и половина метра, зад която се разкри помещение с висок таван и каменен олтар в центъра.
Според картата Роби трябваше да ги чака тук, но от него нямаше и следа.
- Да не би да объркахме пътя? Някъде погрешно ли сме завили? - обърна се Жаки към Грифин.
- На правилното място сме. Виж. - Той посочи кръста от черепи над входа и каменната табела под тях, на която пишеше: „Croyez que chaque jour est pour vous le dernier. Horace.“
- В бележките на Роби пише, че има цитат от Хораций. Какво означава? - попита Грифин.
- „Вярвай, че всеки нов ден ти е последен.“ - прочете Жаки думите на древния римски поет.
- Вярно е - промърмори монахинята.
- Дали нещо му се е случило? - попита Жаки Грифин.
- Не. Предполагам, че се е скрил от други любители на катакомбите. Не би рискувал някой да го проследи до тук. Сигурно е спрял да изчака някъде.
- Какво да правим?
Отговори ù не Грифин, а монахинята.
- Ще чакаме. - Гласът ù звучеше примирено, като на човек, на когото често му се налага да прави именно това.
След половин час, когато от брат ù още нямаше и следа, Жаки предложи да го потърсят.
- Не, нямаме представа къде е - възрази Грифин.
- Поне знаем, че е тук долу - каза Жаки.
- В подземията има тунели с дължина над триста километра, стотици пещери, хиляди проходи. Може да сме на няколко метра един от друг и изобщо да не се видим.