- Ами ако е пострадал? Ами ако онези, които го преследват, са го намерили?
- Как? Никой освен нас не знае, че е тук - отвърна Г рифин.
Жаки се обърна към монахинята:
- На кого си казала, къде отиваш?
- Наложи се да кажа на началника си, който урежда срещата. Старшият лама на будисткия център тук в Париж. Но ние искаме да помогнем на брат ти.
- Освен това, Жаки, аз казах на Ани да дойде в магазина, не съм й казвал, че ще я доведем в подземията.
- Но си й казал да си обуе гумени ботуши и да си облече топла дреха. През пролетта. В топъл и слънчев ден.
- Дори някой да се е досетил къде отиваме само от тези подробности, няма как да е слязъл тук и да е изненадал Роби. Щеше да му е необходима карта.
Жаки искаше да възрази, но осъзна, че е прав. Инструкциите за облеклото не издаваха кой знае какво.
- Тогава къде е той? - попита тя.
- Ще дойде - успокои я Грифин.
- Добре, да почакаме още половин час. Но после ми обещай, че ще тръгнем да го търсим. Някой проход може да се е срутил. Ами ако са го заловили полицаи, слезли да търсят незаконно пребиваващи любители на приключенията?
- Тогава Марше щеше да ти се обади.
- Не и ако Роби не е казал истинското си име.
Жаки погледна към монахинята, която седеше с кръстосани крака на земята. Беше затворила очи, а изражението на лицето ù подсказваше, че е изпаднала в дълбока медитация.
Опита се да последва примера на монахинята и да се успокои. Седна и облегна гръб на скалата. Грифин седна до нея и я хвана за ръка. Дори тук долу, в този момент, въпреки тревогите, докосването му я накара да потръпне. От самото начало Грифин я караше да се чувства все едно се приближава все повече до ръба - въодушевена и уплашена.
След като се разделиха тя понякога се чудеше колко спокойна е без него. Тогава защо ù липсваше? Защо още копнееше за онова неспокойно вълнение? За усещането, че каквото и да става, тя трябва да е с него. Само детo сега беше малко по-приглушено. Като мечка, заспала зимен сън през студена, продължителна зима.
- Не се ли тревожиш? - попита тя Грифин след още пет минути.
- Леко съм притеснен. Би било лудост да не съм. Но имам вяра в Роби. И мисля, че нищо лошо не му се е случило.
След петнайсет минути, когато Роби още го нямаше, Жаки потопи пръст в една кална локва и нарисува полумесец със звезда върху арката.
- Напиши„шестнайсет и трийсет, връщаме се в седемнайсет и трийсет - каза ù Грифин. - Така, ако той пристигне преди да сме се върнали, няма да тръгне да ни търси.
- А ние къде ще го търсим? - попита монахинята.
- Да се опитаме да стигнем до пещерата, в която се срещнахме с него вчера. Можеш ли да я намериш на картата? - обърна се Жаки към Грифин.
Той разгледа картата, кимна и я сгъна.
- Насам.
Пътят лъкатушеше и се виеше, но бе сравнително лек, докато не стигнаха до пещера, пълна с кости, издигащи се на повече от метър височина - не изкусно подредени, а просто изхвърлени като боклук.
За да стигнат до изхода в другия край, трябваше да минат по тях.
- За тази пещера ли ни разказа вчера Роби? - попита Жаки.
- Явно.
- Не мога - заяви тя. - Не мога просто да прегазя костите на тези хора.
- Хората не са тук - каза хладнокръвно монахинята. - Това са само черупките на хора, чиито души са преминали отвъд.
- Ако искаш, ще се върнем, Жаки - предложи ù Грифин.
Жаки затвори очи. Помисли за брат си и поклати глава:
- Не, да вървим.
Грифин ù подаде ръка и тя я пое.
Тръгнаха през морето от калциеви пръчки и камъни. На Жаки ù се повдигаше от звуците, които издаваха местещите се и стържещите се едни в други кокали.
- Правиш това непрекъснато, нали? - каза Жаки на Грифин. - Влизаш в гробници и древни погребални могили и гледаш на мъртвите само като на останки от историята. Как свикна?
- Никога не виждам мумия, скелет или друг вид останки, без да осъзнавам, че това някога е бил човек, който е имал семейство, живот, надежди, провали. В противен случай... бих бил чудовище.
Стигнаха до изхода, където шест стъпала водеха надолу до друго помещение.
Когато челникът на Грифин освети пространството, Жаки ахна. Контрафорси, колони, олтар, скамейки - всичко беше изградено от кости. Удивително произведение на изкуството. Параклис, посветен на мъртвите, издигнат от костите на мъртвите в красиво изящество. В нишите, където в надземните църкви се разполагаха витражи, имаше мозайки, изработени от парченца кости. Кости, които дори бяха използвани за претворяване на прозореца с розетката на „Нотр Дам”.
Въпреки красотата си помещението вонеше. Отвратителната миризма блъсна Жаки. Никъде другаде в тунелите не беше подушвала такава смрад. Знаеше на какво мирише, но не разбираше как е възможно да надушва разлагаща се плът, при условие че костите бяха на стотици години.