Още усещаше миризмата. Под мириса на прах, камък, уханието на хвойна от Ани, под плесента и калта, още полъхваше древният парфюм от керамичните парчета.
Тя облече халат и грабна раницата. Отвори вратата, излезе в коридора и се сблъска с Грифин.
- Какво правиш? Какво има? - попита той.
- Трябва да разкарам тези мръсни дрехи от тук. Ще ги занеса в кухнята. Не издържам на вонята им. Миришат на тунелите. Миризмата е полепнала по кожата ми, по косата...
Грифин взе раницата от ръцете ù и се запъти надолу по стълбите.
- Изкъпи се... аз ще ги занеса.
Жаки се върна в банята, изпълнена с пара от горещата, благоуханна вода. Тя вдиша дълбоко и се потопи във ваната. Отново вдиша. Вече усещаше ароматите на солите. Вдъхна ги - нотки смирна, обагрени с бензой, и рози - пищни цветове на неизмерима чувственост.
Водата щеше да ù се стори твърде гореща, ако не бе толкова уморена и воняща на пръст и мърсотия.
Жаки затвори очи и се отпусна в полубудното състояние, често предизвиквано от топла вана след изтощително преживяване. Не отвори очи, дори когато чу вратата на банята да се отваря и усети ръката му върху кожата си да насапунисва косата и, да масажира главата ù, после врата и раменете. Да изкарва с лек натиск напрежението от мускулите ù.
Усещаше ръцете на Грифин като коприна върху тялото си. Мокра коприна, която я гали. Заменяше изтощението с възбуда. Усещаше само мириса на рози. Виждаше само пара. Сякаш Грифин не беше от плът и кръв. Той бе мъгла, спомени, ухание и магия.
Той не бе един мъж, който я люби, а няколко. Той беше Грифин, но и мъжете от халюцинациите й. Младият френски парфюмерист, в когото е влюбена Мари-Женвиев. И Тот, силният египетски жрец, който работеше в парфюмерията на Клеопатра.
Жаки не беше сигурна чии ръце точно усеща, чий дъх играе по шията й. Просто се наслаждаваше на усещанията, на опияняващата смесица от умора, удоволствие и смазващ копнеж. Изпитваше отчаяна нужда да остане с него по-дълго. Нямаше значение дали съдбата или обстоятелствата ги разделяха отново и отново - те бяха пълноценни само заедно. Както сега, в този прекрасен миг.
Той се потопи във водата при нея. Хвана я за ръце. Преплете пръсти с нейните. Тя нямаше да го пусне. Никога вече. Нищо не можеше да ги раздели. Жаки се разтапяше от топлата му прегръдка, от горещата вода. Щяха да са едно цяло завинаги. Животът им - смесен в кръвта им. Можеха да умрат така: прегърнати, преплетени един в друг...
Сред вълните на удоволствието тя изведнъж видя египетския жрец и любовницата му в гробница, прегърнати, борещи се със обгръщащия ги сън. Видя как заедно изпиха отровата. Двойно самоубийство. Как умираха в обятията си и как се целунаха за последно, защотоТот бе обещал... беше й обещал... че в следващия си живот отново ще се срещнат. И в no-следващия, и в другия след него.
- Жаки... - прошепна Грифин.
Името й прозвуча като нещо чуждо и я извади от бляна, изпрати тръпки по гръбнака и запали искри в тялото й.
-Жаки... - повтори той името ù и изведнъж между тях не остана нищо, нито вода, нито въздух. Отново се впуснаха в безкрайния танц, който телата им знаеха добре, и душите им пак се прегърнаха. Винаги бе така, дори това да водеше до трагедии. Или до смърт. Бяха заедно и си струваше. Това беше най-важното.
Петдесет и едно
22:17 ч.
Роби седеше в тъмната пещера, облегнат на каменната стена. Беше изключил фенера на каската си. Седеше със затворени очи, но с отворено съзнание. Беше уморен, притеснен, нервен. Слушаше как в далечината капе вода. Успокои дишането си до равномерен ритъм.
Кладенецът се намираше на два метра и половина. Двамата души в него не издаваха звуци. Струваше му се, че нямат представа, че седи тук.
Ани очевидно бе казала истината, когато заяви, че е маркирала пътя през катакомбите с инфрачервено мастило. Партньорът ù е следвал обозначенията.
„Това означава, - предупреди го Грифин, когато се разделяха преди два часа - че е възможно може някой да проследи пътя до тук. Не се връщай назад, разбрахме ли се?“
Роби още не беше се съгласил, а Жаки го накара да обещае да не се приближава до кладенеца.
Обеща ù да не се връща в пещерата, но не удържа на обещанието. Което обаче не беше проблем. Беше си начертал маршрут за бягство. Намираше се само на два метра от процепа, през който се излизаше от това помещение.
Роби имаше приятели, които впоследствие му ставаха любовници. Любовници, които му оставаха приятели. По-често беше с мъже, отколкото с жени, защото успяваше да си избере, които му подхождаха повече и го правеха по-щастлив. Обикновено бяха жадни за знания. Авантюристи като дядо му.