Но жените, които го привличаха, имаха наранени души. Бяха бунтарки, гневни, почти луди като майка му. И сестра му. Винаги го привличаха жени, които се нуждаеха от излекуване, а то беше невъзможно.
Като Ани Лодро.
Всяко лято Роби ходеше на будистки лагер на няколко часа път от Париж. Преди шест години беше там през двете седмици, през които и тя. В лагера не насърчаваха общуването между учениците. Всички се хранеха в тишина. Нямаше групови лекции или упражнения. Но той я виждаше навсякъде, където отидеше, сякаш всеки от тях следваше стъпките на другия. Ани винаги излизаше от храма, тъкмо когато той влизаше. Роби винаги беше навън, когато и тя. Той отиваше към реката, тя се връщаше оттам. През първата седмица не си говореха. Тя винаги вървеше със сведена глава. Той предпочиташе усамотението.
Но един следобед, когато и двамата се разхождаха по кръглата пътека за медитация в градината, внезапно се разрази гръмотевична буря. И двамата потърсиха подслон в беседката с островръх покрив.
Докато дъждът се сипеше, Роби най-накрая я огледа и остана удивен от болката, която съзря в големите й черни, бадемовидни очи. Видя бремето, тежащо на плещите й. Усети острата й нужда да намери покой. Без да продумат, двамата се любиха по време на бурята. Легнал на пода, обгърнат от уханията на кедрово дърво и чистата ù кожа, Роби прави любов с нея. Той обичаше секса. Наслаждаваше му се. Бе изучавал тантрически секс - индуска традиция, почитаща сливането между мъж и жена и постигането на блаженство без оргазъм. До онзи ден никога не бе преживявал истински тантрически акт.
Роби стана и отиде до кладенеца. Не включи челника. Не искаше да погледне в очите ù и отново да види онази болка.
- Търсих те - прошепна той в тъмното.
Ани въздъхна.
- Какво стана? Защо не ми се обади?
- Обучавах се.
- Не за будистка монахиня предполагам?
-Не.
- За какво си се обучавала тогава?
Тя не отговори.
-Ани?
Мълчание.
- Кой беше мъжът, който умря в работилницата ми?
- Не исках да си там онази вечер. Исках той да влезе с взлом и да открадне парчетата.
- Кой беше той? Любовникът ти ли?
- Моят наставник. Беше ми като баща.
- Той щеше да ме убие. Знаеше ли?
От дупката долетя само тишина. В далечината водата продължаваше да капе. Някъде се чу изпукване. Някоя кост ли се бе счупила? Или бе паднал камък?
Роби застана на самия ръб и надзърна надолу. В тъмното едва различаваше двата силуета. Само единият беше обърнал глава нагоре. Роби не беше сигурен, но му се стори, че от тъмата го гледа Ани.
Петдесет и две
Събота, 28 май, 9:40 ч.
Дзи чуваше откъслечни разговори изпод чадърите. На английски, немски и испански. Почитатели на изкуството и туристи чакаха в дъжда музеят да отвори. Повечето сигурно бяха тук, за да видят прочутата поредица на Моне „Водни лилии“ - осемте картини с водни лилии, които художникът създава в края на живота си. Щяха да попаднат на изложбата на калиграфски творби, само ако случайно слезеха на долния етаж.
Предишната вечер залата с картините на Моне беше затворена и всички в музея бяха на приема. Дан заяви, че това е най-вълнуващата вечер в живота ù - да изложат нейна творба в Париж, в „Оранжери“, на пет метра под шедьоврите на импресионизма.
Дзи се съгласи, въпреки че стомахът му бе свит, а по врата и гърба му се стичаше пот. Независимо че през по-голямата част от времето оглеждаше обстановката. За него коктейлът беше генерална репетиция за утре. Запомни къде са разположени кабинките на охраната, прозорците, тоалетните, вратите, асансьорите и стълбите. Преценяваше колко хора минават през галериите. Обръщаше внимание на всичко, което видеше, сякаш животът му зависеше от това. Защото беше точно така.
Сутринта на закуска професор Ву му предложи да се върнат в галерията.
- Ще е полезно да видите как хората реагират на творбите ви, когато не знаят, че вие сте художниците. Ще ви даде друг поглед върху нещата.
И сега чакаха заедно с останалите хора. Дзи огледа колегите си. Дан. Ру Шан. Туристите. Никой нямаше представа какво е планирано за днес. Поне така се надяваше.
Когато дойде техният ред да минат през охраната, Дзи пристъпи напред и вдигна ръце. Не носеше нищо - нито куфарче, нито раница. За разлика от летището тук нямаше метален детектор. Дзи можеше да внесе нож, пистолет и дори пластичен експлозив, без никой да разбере.