Малакай пак погледна към часовника на таблото. Бяха изминали още две минути. Оставаха само десет до часа, в който трябваше да е в музея. Колко време щеше да продължи разпита? Какво точно щеше да го пита? Не е направил нищо незаконно, откак-то пристигна в Париж. Не се е виждал с никой друг освен с Жаки и Грифин. И шофьора Лео. Откакто бе тук не бяха извършени престъпления. Вечерта на изчезването на Роби и убийството, той беше в Ню Йорк.
Поне веднъж бе почти благодарен, че от ФБР наблюдаваха дома и работното му място. Сигурно вече бяха потвърдили, че е бил в апартамента си и е напуснал Америка чак четирийсет и осем часа по-късно.
Докато Лео си проправяше път през едва пъплещото движение, Малакай пак провери часа. Какво ли щеше да стане, ако просто отвореше вратата и избягаше? Ако оставеше проклетия следовател в мерцедеса? Ако хванеше такси и... не никакви таксита в този дъжд. Дали би могъл да стигне до музея пеша?
Навън небето притъмня. Сивите облаци се сгъстиха. Слабата дневна светлина бе заменена от злокобно сияние.
Лео зави. Каменната сграда на тясната улица тънеше в сенки. Изтрещя гръмотевица. По покрива заудряха тежки дъждовни капки, които отекнаха из колата.
Дори за човек, вярващ в невъзможното, Малакай знаеше, че е твърде далеч и вече е прекалено късно да стигне навреме в музея.
Инспекторът затвори телефона.
- Тъй като досега нямахме възможност да си поговорим, бих искал да се качите с мен в кабинета ми.
- Имам ли някакъв избор? Нямах планове да говоря с полицията тази сутрин.
- Да, споменахте, че имате друг ангажимент. Ще ми кажете ли къде е срещата ви?
- Къде беше срещата. Вече е късно, няма да успея.
- Къде беше срещата?
- Това е личен въпрос.
Марше повдигна вежди.
- Звучи подозрително.
- Не, звучи като личен въпрос. Не съм френски гражданин. Не съм замесен в никакви престъпления, извършени по време на престоя ми в Париж. Поне доколкото знам. Да не би да греша?
- В Париж сте заради изчезването на Роби, нали?
- Да, защото със сестра му са мои приятели и исках да й осигуря морална подкрепа.
- Роби е заподозрян в убийство.
- Извършено преди да пристигна.
Колата продължаваше да пъпли по улицата.
- Настоявам да се качите с мен.
- Въпреки че току-шо ви казах, че съм в Париж заради близка приятелка в беда.
- Не се и съмнявам, че помощта ви е много ценна за мадмоазел . Но убийството е извършено вследствие на опит за грабеж, който има нещо общо с вас.
- Мисля, че сте се объркали.
- Върху парчетата от древноегипетски съд, които в момента са в неизвестност заедно с господин, има написана поема, в която става въпрос за прераждане.
- Просто съвпадение - отвърна Малакай с тъжна усмивка. Нека инспекторът да си мисли, ме е така.
Но Малакай знаеше, че съвпадения не съществуват.
Петдесет и пет
Жаки зърна брат си във втората зала с картини на Моне. Застанал пред едно от платната в синьо и зелено, той пишеше нещо в малък бележник. Беше се измил и носеше дрехите, които с Грифин му дадоха сутринта. Не бе успял да маскира охлузванията по бузата си.
Бяха се разбрали да приличат на обикновени гости на галерията и Жаки се опита да се съсредоточи върху картината, която Роби гледаше, но не успя да откъсне поглед от сведената глава на брат си. В залата имаше още около двайсет души, някои от които имаха вид на изцяло погълнати от творбите, а други се разхождаха и едва поглеждаха за повече от миг шедьоврите.
Никой не изглеждаше подозрително. Май никой не наблюдаваше нея или Роби. А Малакай още го нямаше.
Роби прибра химикалката и бележника в джоба си, обърна се и излезе от залата.
След минута Жаки и Грифин го последваха. Намериха го на долния етаж в зала с временна експозиция. Тук надписите бяха на френски и китайски. Жаки преведе на Грифин:
- „Новите майстори на древното изкуство калиграфия“.
Предимно черно-белите картини с туш контрастираха рязко с успокояващите сини и зелени, виолетови, розови и жълти тонове в шедьоврите на импресионизма на горния етаж.
Малакай не беше и тук. Къде ли е? Щяха ли да успеят без него? Бяха планирали тримата заедно да помогнат на брат ù да предаде реликвата, без полицията или някой друг да успее да се намеси.
Докато чакаха, Жаки се вгледа в чуждестранните символи по картините. Дори в нервното си състояние видя, че са красиво изписани, елегантно подредени. Нямаше значение, че не разбира думите знаеше, че са откъси от стихове и за миг това ù даде покой.