Реши да си проправи път измежду хората. Двойката пред нея обаче не я пускаше. Тя ги помоли да се мръднат. Първо на френски. Когато не я разбраха, ги помоли на английски. Изглежда пак не я разбраха. Все пак се промъкна между тях и се насочи към брат си. Вървеше доколкото е възможно бавно, за да не привлича нежелано внимание.
- Роби?
Той се обърна.
- Какво...
Тя го прекъсна.
- Ани и мъжът. Тук са. Някой явно ги е последвал в подземията и ги е изкарал. Грифин ще се опита да им попречи да се доберат до теб. Но не бива да рискуваме. Ще се спъна. Ти ме хвани. Дръж ме все едно ми помагаш. После ми подай парчетата. Никой няма да забележи. Побързай. Ще се добера до него. Обещавам.
Тя се стовари и Роби я хвана, преди да се срине на пода. Обгърна с ръка гърба й и пъхна торбичката в джоба на панталона й.
- Сега тръгвай - прошепна тя. - Отдалечи се от Далай Лама.
Жаки пристъпи към Негово Светейшество, а Роби тръгна в противоположната посока. Тя не виждаше накъде върви той. Вече беше зад гърба й. Жаки направи още една крачка напред. Дали бодигардове-те щяха да ù позволят да поговори с Далай Лама?
Жаки забеляза как младият азиатец се приближава отдясно. Охранителите го наблюдаваха, но не с подозрение. Изглежда го очакваха.
Може би... тя забърза крачка... може би...
Жаки се блъсна в Дзи Пин.
- Je m'excuse10 - каза тя и пъхна торбичката в джоба му.
Погледът му бе дълбок и пронизителен. Сякаш виждаше в душата ù и бе разпознал нещо в нея.
- Pour le Dalai Lama, sil vous plait? Моля, бихте ли предали това на Негово Светейшество? - помоли Жаки тихичко.
Дали момчето знаеше френски? Или английски? Но той затвори очи и после бързо ги отвори. Сякаш в реакция към нещо.
Жаки беше достатъчно близо, за да го помирише. Уханието му беше толкова познато. Сякаш го е усещала и преди, В някакъв сън. Сега ароматът се смесваше с уханието от керамичните парчета.
Благоуханният въздух я обгърна и притисна.
През сенките видя как Дзи стигна до Далай Лама. Поклони се. Прошепна нещо. Светият човек придърпа Дзи към себе си. Бодигардовете веднага се спуснаха напред и ги заобиколиха, скриха възрастния мъж и младия художник от погледите на околните.
Силни ръце сграбчиха Жаки изотзад.
- Дай ми ги - каза Ани в ухото на Жаки и притисна пистолет в кръста й.
Жаки поклати глава.
- Не са у мен.
- Дай ми ги!
И тогава някой блъсна Жаки толкова силно, че Ани я изпусна. Жаки падна на пода и усети мирис на кордит в мига, в който чу изстрела. Горчивата и студена миризма се смеси с уханията отпреди малко: ароматът на Дзи и древния парфюм. В следващия миг над тях надделя наситеният, сладък мирис на кръв.
Петдесет и шест
Дзи сведе глава и прошепна името си на Далай Лама. Усети ръката на Негово Светейшество върху брадичката си. Той вдигна главата на Дзи, усмихна му се широко и прегърна момчето през рамо. Обърна се и прошепна нещо на най-близкия бодигард. За няколко секунди групата охранители се скупчи около тях.
Изведнъж залата избухна. Първо се чу пукане. Не много силно, но грозно. Писъци. Охранителите се скупчиха още по-плътно около тях. Дзи чу някой да вика името му. Той надзърна през малък процеп в живия щит и видя Дан да тича към незо. Първо си помисли, че се е разтревожила, но в следващия миг зърна проблясването на керамичен нож в ръката й, докато тя си проправяше път измежду хората.
Настана суматоха. Зрителите пищяха. Охранителите на музея викаха и вдигнаха пистолети във въздуха. Стараеха се да овладеят истерията, да задържат тълпата далеч от охраната на Далай Лама.
Дзи видя как Ру, студентът, когото подозираше, че го следи, сграбчва Дан за косата и с една ловка хватка от бойните изкуства я поваля на пода.
Докато стражите тикаха Дзи и Далай Лама към изхода, той успя да погледне назад още веднъж. Колегите му гледаха - някои в шок, други уплашено. Само професор Ву наблюдаваше случващото се спокойно, с безизразно лице, като се изключи самотната сълза, търкулнала се по грапавата му буза.
Навън ги качиха в лимузина. От задната седалка, през прозореца видя тъмнокосата жена с ярките зелени очи, която го бе заговорила. На бялата ù риза имаше червено петно. В алено - цветът на мастилото, което използваше за печатите си - бе обагрен и шала на врата й. Кожата ù бе бяла като плата му. Тя се движеше като насън след носилка.
Не плачеше, но по лицето ù се четеше скръб.
На Дзи му се прииска да слезе от колата. Да поговори с нея. Да види дали може да ù помогне с нещо. Да я успокои. И тогава се сети за пакетчето и отчаяната ù молба.