- Не. Просто ще заспим. Ще заспим прегърнати в тази красива гробница...
- Целуни ме.
Тот я прегърна. Тя усети горчивия вкус на отровата по устните му. Щастлива съм, помисли си, щастлива съм да съм в обятията му. И тогава усети нещо мокро по бузите си и се отдръпна. Сълзите не бяха нейни, а негови - стичаха се по лицето му. Изида нямаше нищо против да напусне този свят, защото Тот бе нейният свят. Не искаше да живее без него. Но той явно не се чувстваше така - в очите му се четеше съжаление.
- Какво има?
- Не довърших работата си.
Тя е виновна за всичко. Тя е причината за неговата мъка. Стори му нещо непростимо. Да можеше само да върне времето назад. Да получи втора възможност. Да промени съдбата му.
Изида искаше да заличи тъгата в очите му с целувки, но съзнаваше, че е невъзможно. Прилепи отново устни до неговите. Поне можеха да се целуват по пътя към смъртта.
Шейсет и три
Париж, Франция
Неделя, 29 май, 17:15 ч.
Ценният артефакт беше увит в обикновена найлонова опаковка за чупливи предмети и прибран на сигурно в дамската чанта на Жаки - една от любимите ù, които имаше от години. Колкото повече се мачкаше кожата, толкова по-добре изглеждаше. Също като Грифин, помисли си. Той беше натъртен, ранен и закърпен, но вече беше по-специален за нея от когато и да било.
Бяха го преместили от реанимацията в обикновена стая и сега спеше. Спеше откакто тя бе пристигнала преди половин час. Жаки го чакаше да се събуди, защото искаше той да направи нещо.
Жаки щеше да помоли Грифин да помирише остатъците от помадата в египетския съд. Ако уханието не му окажеше никакво въздействие, щеше да съобщи на Малакай, че греши и халюцинациите ù не са спомени за минали животи, а в крайна сметка си е просто луда.
Но ако и Грифин получеше видения и си спомнеше минали прераждания, в които са били заедно... ако парфюмът го накараше да си спомни, че са се обичали през вековете... тогава значи бяха сродни души.
- Едно време - започна тя да шепти историята, която баща ù бе разказвал на нея и Роби, - в Египет през 1799 година Жил открил древна книга с формули за парфюми. Една от тях била за еликсир, който помагал на хората да открият своята сродна душа. След като вдъхнал уханието, той вече не бил същият човек. Говори се, че книгата и парфюмът са изгубени, но един ден, след много години друг ще ги намери и...
Грифин отвори очи и се усмихна.
- Какво казваш?
- Разказвах ти приказка.
- Ще започнеш ли отначало, изпуснах по-голямата част.
Тя кимна.
- Малко по-късно.
- Прибра ли се да поспиш? - попита той.
- Опитах се.
- Как е Роби?
Жаки го увери, че брат ù е добре и скоро ще дойде. Видя Роби, преди да тръгне, но не му спомена за бурканчето, което намери. Hитo за свитъка. Нямаше време. Първо трябваше да разбере какво се случва с нея самата. Какво означават виденията. Дали си спомня минали прераждания, или отново е полудяла.
Мобилният телефона на Грифин иззвъня. Той погледна към екрана и се усмихна.
- Дъщеря ми е.
- Обади се, аз ще отида за кафе.
На излизане Жаки чу как Грифин отговаря. Вслуша се в развълнувания тон, с който изрече името на Елси. Тя затвори вратата с разтреперана ръка и се облегна от външната ù страна. Спомни си как баща ù изричаше нейното име. Мислеше си за раздялата на родителите си. За това колко самотна се чувстваше тогава и колко нещастен беше Роби. За начина, по който огорчението на родителите им един към друг, хвърли сянка върху живота на Жаки и Роби.
- Къде е параклисът? - попита тя една от преминаващите по коридора сестри.
През няколкото минути, необходими да стигне от стаята на Грифин до параклиса на долния етаж, Жаки не мислеше за абсолютно нищо. Изпразни съзнанието си. Просто поставяше единия крак пред другия и се оттласкваше напред. Чак когато стигна до малката каменна обител и седна на една от дървените скамейки, остави вълната от сложни, усукани мисли да я залее.
В краката на прекрасната, сияйна Мадона, дузина свещи горяха в рубинени поставчици. От двете ù страни вази с лилии смесваха аромата си с мириса на парафин. Следобедната светлина се лееше през сините прозорци и хвърляше меланхолични отражения в същата тъжна разцветка, която винаги изпълваше мавзолея с тленните останки на майка и.
„Знаеш какво да правиш.“
Гласът долетя от сенките на тъмната малка стаичка за молитви.
Жаки не очакваше да чуе гласа на майка си тук. Никога не го чуваше извън гробището „Слийпи Холоу“.
„Така ще постъпиш правилно.“
- Нищо не знаеш! - извика Жаки. Извика, преди да се усети, че говори на глас. Досега никога не бе проговаряла на духа на майка си. Не бе допускала да си помисли, че видението не е просто илюзия.