Гу Джен кимна.
- Мога да ти помогна - прошепна той с нисък дрезгав глас. - Но ще струва скъпо. Рядко поемаме ангажименти извън традиционния си бизнес.
- Парите не са проблем. Правителството ни не иска играчката да попадне в неподходящи ръце.
Старецът вдигна вежди.
- Играчка ли? - изрече думата така, сякаш я бе вкусил, след което отпи от чая си.
Бяха предупредили Хуан, че е в негов интерес да се държи почтително със старейшината, да вземе участие в чаената церемония и да не проявява никакви признаци на нетърпение, ако иска да получи помощта, от която отчаяно се нуждае, за да изпълни мисията си. Затова седя мирно в продължение на двайсет минути и пи чай от малката, осеяна с петна порцеланова чаша, в един съвсем различен свят на осем километра от елегантния си кабинет в Министерството на външните работи на Китайската народна република на авеню „Жорж V“.
- Какво знаеш за тази така наречена играчка? -попита Гу Джен.
- Уж е някакво древно средство за припомняне на минали животи.
- И според теб е някаква шега, така ли?
- Не е важно какво мисля аз. Със средствата, с които водим тази война, не отбелязваме никакъв напредък. Краят ù не се вижда. Будистите не се отказват. Светът продължава да е на страната на тибетците в изгнание, въпреки че повечето правителства се страхуват от нас. Не желаем подобни брожения. Не искаме още монаси да се превръщат в мъченици, като се самоизгарят. А най-малко ни трябва да се разпространява слух, че най-сетне има начин да се докаже теорията за прераждането. - Хуан бе чувал и за други портали, които уж помагали на хората да си спомнят миналите си животи. Древна флейта във Виена. Делва с камъни в Рим. Китайците не бяха успели да се доберат до нито един от тях. Но според информацията, получена от агент под прикритие, внедрен в будистката общност, новият артефакт се намирал в Париж.
- Ако предметът попадне в ръцете на религиозните фанатици, те ще избухнат. Преди две седмици нарушиха закона. Заявиха, че са намерили прероден лама в Лхаса, а това е изрично забранено - рече злъчно Хуан. - Всеки път, когато организират някой от така наречените си „мирни“ протести, са напълно наясно, че ще се намесим. След което размириците започват отново и още монаси се принасят в жертва. Това привлича медиите. И се превръща в международен цирк. Тибетците са напълно наясно. Онзи вълк в монашеска роба го знае. През последните две седмици загинаха двеста души. И всички сме виновни.
- У кого е предметът? - попита Гу Джен. - И има ли значение какво ще сполети въпросния човек?
Осем
Ню Йорк
Петък, 20 май, 11:20 ч.
- В средата на деветнайсети век един от предците ми, заедно с членове на клуба „Феникс“, решили да финансират проект за откриване на ухание, което да помогне на хората да си спомнят минали животи - каза доктор Малакай Самюълс и с тържествен жест подаде на Жаки кристален флакон, шлифован на фасети, с малко летлив кехлибарен парфюм на дъното.
Тя го разклати и слънчевите лъчи, нахлуващи през френските прозорци към двора, накараха течността да засияе. Към тавана литнаха огнени искри, наоколо затанцуваха пъстри дъги от пречупена светлина.
Като малка, когато майка ù искаше да работи върху стиховете си, а бавачката се занимаваше с Роби, Одри понякога пращаше Жаки в работилницата.
От време на време вратите към градината стояха отворени.
„Вятърът отнася всичките ми грешки“- повтаряше често баща й. И наистина беше така. В подобни дни Жаки изобщо не усещаше мириса на парфюм -само на трева, кипариси и цветя според сезона: рози, зюмбюли или божури.
Луи й подреждаше възглавници на пода и й даваше картонена кутия, пълна с кристални шишенца, останали без тапи, и тапи, останали без шишенца.
Беше една от любимите ù игри.
Жаки помръдваше стъкълцата и правеше слънчеви зайчета по тавана.
- Моята малка художничка рисува със светлина -казваше доволно баща ù и ръкопляскаше.
Това бе един от приятните спомени за времето, прекарано с него в работилницата, в дни, когато слънцето и вятърът пропъждаха неканените видения.
- Отвори го - прекъсна мислите ù Малакай. - Помириши го и ми кажи какво мислиш.
Масивната сребърна капачка с инкрустирани парченца кехлибар се отвъртя лесно. Жаки се наведе и вдъхна. Съвсем обикновен аромат. Тамян и смирна. Сторакс. Миришеше така, както и изглеждаше -блудкав, без капчица сияние и жизненост.
- Знаеш със сигурност колко е стар? - попита тя.
- Според писмата, които намерих, датира от трийсетте години на деветнайсети век.
- Кой го е направил?
- От „Феникс“ го поръчали на парфюмерист във Франция...