Жаки вдигна глава от шишенцето и го погледна в очите. Досещаше се какво ще ù каже.
- И парфюмерията е била „Л'Етоал“?
Малакай кимна.
- Роби каза, че ще се изненадам.
- Надявам се, приятно.
- Какво удивително съвпадение! - С изричането на думите усети, че той ще я поправи.
- Синхроничностите не са съвпадения, а основна динамика, съпътстваща човечеството от самото му възникване. Сходни събития, които изглеждат като случайни съвпадения, често по-късно се оказват свързани.
Жаки го изчака да приключи с лекцията.
- Има ли знак на производителя? - попита тя.
Малакай ù подаде лупа.
- Тук долу - посочи ù. - До миналата седмица си мислех, че е клеймото на бижутера. Поради което досега проучванията ми все стигаха до задънена улица. Не ми е хрумвало, че е подписът на парфюмериста. Hитo че векове по-късно ще се окаже, че съм в близки отношения с наследниците му.
Той се усмихна, което в неговия случай означаваше, че устните се извиват, но в очите му не проблясва никаква емоция, свързана с усмивките. Никога не се разбираше дали е доволен, кога казва нещо с чувство за хумор или като проява на доброта. Носеше израженията си като маски. Но вместо да я накара да се чувства неудобно, тази му особеност предразполагаше Жаки, създаваше й усещане за сигурност и в негово присъствие се възприемаше по-уравновесена.
Не сърцето му, а умът му ù бе помогнал да не пропадне в бездната на лудостта преди шестнайсет години.
Болестта на Жаки достигна най-тежката си фаза след смъртта на майка й. Никакви лечения, предписвани от ордите лекари, не прогонваха халюцинациите й. Хапчетата я изтощаваха и замъгляваха съзнанието й. След процедурите с ужасяващия електрошоков апарат ù се гадеше и се чувстваше объркана. След шест месеца мъчителни лечения, баба ù се намеси и заведе Жаки в Цюрих в противоречивата клиника „Бликсер Рат“.
Лечебното заведение, което баща ù нарече „отчаян последен опит“, се ръководеше от двама последователи на Карл Юнг, които вярваха, че лечението на психологическото заболяване на Жаки трябва да започне с излекуване на душата й. Също като Юнг, Рат бе убеден, че душата трябва да се изследва в митологично и духовно отношение, съпроводено с малки дози лекарства, само когато е абсолютно наложително.
Традиционната медицина се отнасяше с неприкрита враждебност към този холистичен подход, съсредоточен основно върху душата. През деветте месеца в клиниката Жаки не пи лекарства. Вместо това се лекуваше със задълбочена аналитична терапия, изготвена така, че да заздрави способността на тялото ù да се възстановява. За да разбере символичното значение на сънищата си и картините, които рисуваше след медитация - необходими, за да покажат нагледно симптомите ù и за да се установят възможни синхронични събития в живота й, носещи по-дълбоко значение, - Жаки трябваше да изучи универсалния език на душата, както Юнг бе нарекъл митологията. А човекът, който я научи на този език и го упражняваше с нея, беше доктор Малакай Самюълс.
Малакай беше взел отпуск от фондация „Феникс“ и работеше в „Бликсер Рат“ като терапевт по методиката на Юнг, а не като поддръжник на теорията за преражданията. Никога не говореше с пациентите си за възможни спомени от минали животи. Чак години по-късно, след като прочете статия в списание, посветена на Малакай, Жаки осъзна, че той е бил в клиниката, за да проучва хипотезата си как на голям процент от шизофрениците се поставя погрешна диагноза - те всъщност страдат от пристъпи на спомени от минали животи.
- Можеш ли да познаеш по клеймото от коя година е парфюмът? - попита я Малакай и надзърна над рамото й, докато тя разглеждаше надписа.
- Не. Не съм толкова добре запозната с историята на парфюмите, колкото би трябвало.
Малакай сви рамене.
- Няма нищо. Не те повиках да говорим за миналото, Жаки, а за да ми помогнеш да го разбудим.
Съчетанието от съсредоточения му поглед и медения му глас беше хипнотизиращо. Той изискваше цялото ù внимание и в замяна предлагаше своето. Жаки никога не го бе улавяла да се разсейва, докато разговаряха.
Това беше едно от първите й впечатления за него в клиниката. Тя бе пристигнала - уплашена, хилава тийнейджърка, ужасена от сенките, които я преследваха и наяве, и насън. Не можеше да го гледа в очите за повече от няколко секунди. Но когато все пак се осмелеше, виждаше, че цялото му внимание е съсредоточено върху нея. Той никога не извръщаше очи по време на разговорите им. Hито преди, нито сега.
На терапевтичните сеанси в Цюрих и когато му гостуваше през годините след това, тя си мислеше за него като за магьосник, който успява да спре времето. Тук, в библиотеката с лампериите от скъпа дървесина, с пищния ориенталски килим, със стъклените лампи от „Тифани“, сякаш се озоваваха в Ню Йорк отпреди сто години. И причината не беше само в обзавеждането. Малакай носеше официални костюми и говореше в класически стил, който не беше нито старомоден, нито съвременен. Днес бе облечен с тъмносин костюм, грижливо вързана копринена вратовръзка, а монограмът на колосаната му бяла риза навеждаше на мисълта, че гардеробът му е на джентълмен от отминала епоха.