- И си твърдо решен просто да подариш съкровището? Нищо ли няма да те разубеди?
- Защо ти е да ме разубеждаваш? Тези парченца ще са от по-голяма полза за Негово Светейшество, отколкото за мен.
- А ако с тях би могъл да изплатиш дълговете на компанията?
- Офертата на Малакай би покрила малък процент от дължимото, а крайният срок на банката ще ни притиска. Единственият избор е да приема решението на сестра ми. Цялата сума ще бъде платена -щракна с пръсти - с едно падане на гилотината.
- Но глиненият съд има историческа стойност.
- И ти спокойно ще можеш да ù направиш оценка. Разполагаш с още една седмица. Дотогава ще успееш да приключиш с превода и да го провериш.
- Не става въпрос за моята работа - възрази Г рифин.
Наистина ли? За какво се тревожеше всъщност? Ами ако не успееше да довърши превода навреме? Беше направил снимки, разбира се, но не е същото. Когато докосваше и чувстваше предметите, се установяваше връзка, която не можеше да се замени от снимки.
- Тези парчета са притежание на семейството ти от векове. - Грифин нямаше да се предаде така лесно. - Едно е да си безкористен, но чак до степен на самоунищожение?
- А, грешиш, приятелю. Опитът да се направя на герой, е изключително егоистичен. Доказателство още колко много трябва да работя, за да постигна просветление.
Роби добави две капки ръждива течност към трите с кехлибарен цвят в стъкленицата.
- Не разбираш ли? Дори частично доказателство за съществуване на прераждането ще помогне на Далай Лама да запази тибетската култура и вярвания живи на фона на китайския атеизъм. Начинът на живот и културата на този народ е застрашена от изчезване. Дори се говори, че Негово Светейшество трябва да посочи свой наследник, вместо да се разчита на метода на прераждането. - Роби най-накрая разклати сместа. - Ела да помиришеш.
Грифин вдъхна.
- Кажи ми кое е първото място, което ти идва наум.
- Църква.
- Да нещо подобно е. Това са тамян, смирна и есенции от няколко екзотични дървета. Най-старите ни известни съставки за благоухания. Повече от шест хиляди години древните жреци в Индия, после в Египет и Китай, са използвали тези елементи. Преди да започнат да прилагат благоуханията за козметични цели, са ги използвали в свещени ритуали. Вярвали, че душата се възнася на небето при боговете чрез пушека.
- Още не сме намерили доказателства за прераждането, Роби - напомни Грифин. - Открихме само мит, разказан върху глинен съд.
- Да, засега това е всичко, но имаме още шест дни до пристигането на Далай Лама. Шест дни аз да си уредя среща с него, а ти да откриеш кои са неизвестните съставки... и може би да изживеем малко приключение, свързано с нашите минали животи.
Десет
Париж, Франция 14:12 ч.
Франсоа Лий стоеше във вестибюла на сградата и чакаше да му отворят, за да се качи. Ползата от това Валънтайн да наеме апартамент в този небостъргач, беше, че движението по улицата никога не стихваше дори в малките часове. Дори някой да наблюдаваше входа, нямаше да обърне внимание на трима мъже, които пристигат поотделно четирийсет минути един след друг.
Той потропваше с нокът по циферблата на ръчния си часовник. Мирисът на лук и чесън му напомни, че е гладен. Надяваше се тя да има някаква храна. Беше пропуснал обяда и сега червата му къркореха. Валънтайн трябваше да поддържа кухнята заредена с провизии, но често забравяше. Опитваше се, но ненавиждаше домакинските задължения и той не я винеше. Тя работеше за триадите почти от десет години и искаше да се издигне в йерархията, да поема повече отговорности, да излиза по-често на акции. Но беше жена, в организация, която по принцип не толерираше жените. Беше я предупредил, когато тя му заяви желанието си да се присъедини към тях. Валънтайн беше инат и бе убедена, че ще ги накара да се променят и тя ще е изключението.
- Виж колко много постигнах вече - казваше му през смях. - Не си и предполагал, че ще стигна толкова далеч, нали?
Да, в началото. А през онази мразовита февруарска нощ преди дванайсет години не му бе и минало през ум.
Франсоа бе приключил с изпълнението си в клуб „Джаз Хот“ в Китайския квартал в два часа сутринта. Когато си тръгна, улицата вече бе пуста. Или поне така си мислеше, докато не се препъна в тяло, сгушено под навеса на един вход.
Погледна надолу и видя кльощава китайка с дълга права черна коса. Въпреки студа, момичето не носеше палто, а само изцапана копринена рокля без ръкави в червено и оранжево и черни кожени ботуши с висок ток. Ръцете й бяха голи, а белезите от спринцовка по тях говореха красноречиво. Наведе се и погледна лицето й. Посинели устни. Бледа сивкава кожа. Твърде бледа.