Разтърси я, но тя не реагира. На земята около нея не се виждаше никаква връхна дреха, нито чанта. Роклята й нямаше джобове, в които да потърси документ за самоличност. Какво да прави? Беше късно и студено. Той бе уморен. Но момичето беше само и безпомощно. Подминеше ли го, вероятно нямаше да оцелее на улицата. Франсоа го вдигна и го отнесе до малката си кола. То беше още дете, а кожата му беше твърде студена.
В болницата една сестра и санитар поеха момичето, сложиха го на носилка, попитаха го дали знае какво му е и когато той отвърна, че не знае, го откараха нанякъде.
След няколко минути сестрата на регистратурата седна до него и го засипа с въпроси. Имала ли е някакви заболявания? Изглежда, била взела свръхдоза наркотици. Наистина ли не знаел какви? Как се казвала? Той как се казва? Каква е връзката им?
Франсоа реши, че ако каже истината, няма да направи услуга нито на момичето, нито на себе си. Полицията нямаше да повярва, че просто не е могъл да го подмине и да го остави на студа. Щяха да заподозрат, че е наркопласоор. Или още по-лошо - че ù е сводник.
- Тя ми е племенница - рече той. - Брат ми ужасно се притесни. Живеят в Шербур. Тя избяга от къщи преди няколко дни и предполагам, е дошла да ме търси в клуба за помощ... но не е успяла да стигне.
- Как се казва? - попита го сестрата.
Франсоа не знаеше, затова ù измисли име - първото, което му хрумна, вдъхновено от последната песен, която изпълни същата вечер: „Моя Валънтайн“.
- Фамилия?
Даде своята фамилия.
През следващите осем часа седя в чакалнята и задрямваше на пресекулки, докато лекарите се бореха за живота на Валънтайн Дий.
По улиците имаше достатъчно проститутки, но той никога не бе изпитвал нуждата да се прави на светец и да спасява някоя от тях. Защо точно тази? Защо го бе грижа какво ще стане с нея?
Най-накрая му позволиха да я види на следващия ден следобед. Косата ù беше мокра, а жълтеникавата кожа - плувнала в пот. Тялото ù се тресеше от абстиненцията. Беше толкова слаба, че синята болнична нощница се диплеше като палатка около нея. Малко изгубено момиченце.
При вида на отчаянието в погледа ù очите му се насълзиха.
Макар Валънтайн да не показа, че го е забелязала, сестрата му каза да остане.
- Правете ù компания, покажете й, че някой е загрижен за нея.
Но той не я познаваше. С какво би ù помогнал, като покаже, че го е грижа? И въпреки това стоя до леглото й, докато тя се гърчеше, повръщаше и стенеше. Стоя там и през целия следващ ден, когато тя преживяваше най-тежката фаза от абстиненцията.
След това редовно ходеше на свиждане на Валънтайн. Идваше всяка сутрин рано и тръгваше чак когато беше време да върви в клуба. Лекарят му съобщаваше какво е състоянието ù веднъж дневно и изброяваше какви антидепресанти и успокоителни ù дават.
- Възстановяването ще е бавно - предупреди го той.
Всеки път, когато Франсоа влезеше в стаята, Валънтайн извръщаше глава. Заговореше ли й, тя стисваше устни. Сестрата му обясни, че е типично за периода на очистване на организма и не бива да го приема лично.
Когато пристигна на петата сутрин, лекарят каза, че могат да я изпишат, ако той е готов да я прибере у дома.
Да я прибере у дома ли? Не бе помислил за това. Не можеше да я отведе в своя дом.
Влезе в стаята и я завари седнала на ръба на леглото, изкъпана и облечена. Болезнено слаба и с мрачно изражение на лицето. Не плачеше, но той забеляза следите от сълзи по бузите й.
- Няма да те изпишат, ако някой не те вземе -каза ù Франсоа. - Има ли на кого да се обадим, за да те прибере?
Тя не отговори.
Роклята, с която бе облечена, когато я докара в болницата - туниката от червена и оранжева коприна с малки червени панделки на презрамките - изглеждаше опърпана на ярката болнична светлина. Ботушите ù с износени подметки изглеждаха евтини.
- Имаш ли къде да отидеш?
Мълчание.
- Имаш ли сводник? С него ли живееш? Той ли ти даваше наркотици?
Тя продължи да мълчи, но на челото ù потрепна тънка синя вена.
- Ще те подслоня за известно време.
Тя сви рамене.
- Искаш ли да те подслоня?
Най-накрая тя го погледна. Яростта в очите ù го стресна.
- Искаш да ме изчукаш в замяна на подслон ли? Това ли искаш? - изсъска тя дрезгаво. - Повече никога няма да го правя. Никога. Ще намеря начин да се грижа за себе си, но съм дотук с тези работи.
- Не искам секс - засмя се Франсоа. - Скъпа, аз съм гей.