- Бих предпочел да са отлични.
- Ще се постарая.
- Този път ще ми трябват някои гаранции.
Малакай не участваше лично в престъпни деяния, но през последните години се бе сблъсквал със закона на няколко пъти. Не беше единственият, който търсеше реликвите, и на няколко пъти се наложи да наема хора да му свършат мръсната работа. За съжаление в нито един от случаите не беше постигнал желания резултат.
- Станаха прекалено много злополуки, Уинстън. Пропуснахме твърде много отлични възможности. Ако и този път стане нещо, да знаеш, че повече няма да работим заедно.
- Разполагахме със страхотен екип...
Малакай постави ръка на рамото на по-младия мъж. За страничен наблюдател изглеждаха като баща и син или чичо и племенник.
- Не искам да се оправдаваш, а само ти давам съвет, нали?
- Да, добре - отвърна Уинстън, но този път без характерната си усмивка.
- Утре в колибката ти ще бъдат доставени снимки на обекта заедно с име и адрес.
- „Колибка“! Ха, ако видиш апартамента ми, няма да го наречеш колибка.
Бяха стигнали до висока три метра арка, отрупана с пълзящи глицинии. Колкото и да бяха красиви пъстрите витражи на прозорците, не можеха да се сравняват с живите цветя. Малакай вдигна глава към ниско надвисналите клонки и вдъхна аромата им. Все едно го вдъхваше за първи път. Наскоро прочете, че съществуват цветя, чийто аромат не може да се извлече чрез екстракт. Химиците възпроизвеждаха тези миризми синтетично и макар да се получаваха много близки до оригинала ухания, рядко успяваха да се мерят със сътвореното от природата. Щом се върнеше в кабинета си, щеше да се обади на Жаки да се поинтересува дали глици-ниите са сред тях.
- Помирисвал ли си някога глициния? - попита той.
- Хм, не, доколкото си спомням. - Уинстън го погледна объркано, но подуши въздуха. - Знаеш ли... - Вдиша отново. - Мисля, че този аромат ми е познат. Напомня ми за къщата на баба; явно голямата лозница, която растеше на верандата, ще да е била глициния.
- Миризмите стимулират спомените. Натъкваш се на ухание и си спомняш цял ден от детството си, при това толкова истински и ярко, все едно си го преживял едва преди няколко часа. - Малакай рядко се отклоняваше от темата на разговор. - В момента чета точно по този въпрос.
- Защото е свързан с онова, което търсиш ли?
-Да.
- А когато го намеря, да го взема ли?
- Не. За момента само наблюдаваме, без да пипаме.
Бившият агент на Интерпол повдигна вежди.
- Така ли искаш да организирам нещата?
- Да. Този път ще действаме по-бавно и по-внимателно. Не мога да си позволя друга издънка. А и хората, свързани с тази работа, са ми приятели.
- Значи без никакви рискове?
Малакай кимна. Реликва, извикваща спомени, оцеляла до наши дни, можеше да се намира навсякъде. Беше напълно наясно. Както и ФБР. Предметите можеше да са скрити на очевидно място, да са заровени в руини, изложени в музей, антикварен магазин или прибрани в скрина на някоя баба. Търсенето им би отнело години и можеше да му струва цяло състояние. Не само в парично отношение, но и в животи. Никой не можеше да предположи още колко време би отнело. А Малакай искаше единствено една от реликвите: здрава и изправна. Толкова. Просто това беше, като да заяви, че иска „само“ да си свали звезда от небето..
Досега намирането на някоя от реликвите се бе оказало неосъществима мечта. Малакай не можеше да се откаже. Беше посветил живота си на изучаване на прераждането и имаше грандиозни планове да промени човешките представи за минали, настоящи и бъдещи животи. Искаше да подари на света надежда.
Но това не беше единственият му мотив. Humo пък причината да бърза толкова. Баща му все още е в изключително добро здраве за осемдесетгодишен човек, но колко години още щеше да запази бистрия си ум? Налагаше се Малакай възможно най-скоро да научи миналите си прераждания. Ако онова, което си мислеше, беше вярно, искаше да го тикне в лицето на стареца. Искаше да чуе реакцията на баща си и да се наслади на болката му, когато разбере какво е захвърлил така небрежно.
На три пъти почти се бе сдобивал с някой от предметите. И трите пъти му се изплъзваха. Не можеше да си позволи четвърти провал.
- Разходката продължи твърде дълго - рече той на Уинстън, - но преди да си тръгна, искам да подлъжеш агент Лушън Глас. Погрижи се да не ми обръща повече внимание, можеш ли? Ако забележа, че души около мен, ще трябва да преразгледам стратегията ни.
И без дa си вземе довиждане или да покаже по някакъв начин на бившия агент, че си тръгва, Малакай се обърна и пое в посоката, от която беше дошъл. Спря само веднъж под арката с глициниите, за да вдъхне отново сладкия аромат на виолетовите цветчета.