Жаки посегна към чантата си. Ако нещо се е случило с Роби, веднага трябваше да хване самолет и да се прибере у дома в Париж.
- Какво се е случило, инспекторе?
- Имаме причини да мислим, че брат ви е изчезнал, госпожице.
Петнайсет
Париж, Франция
Вторник, 24 май, 10:15 ч.
Закуската В „Ше Волтер“ се бе превърнала в неразделна част от ежедневието на Грифин. За обяд и вечеря ресторантът се пълнеше със заможни клиенти, но заради скромното меню за закуска сутрин тук се отбиваха само местни.
Може би заради катастрофата, с която на косъм се размина предишната вечер, сетивата на Грифин като че ли се бяха изострили. Усещаше колко наситен е вкусът на маслото в кроасана. Как домашният конфитюр мирише на току-що откъснати ягоди. И докато пиеше второто си кафе със сметана, се опита да не преживява отново наум случилото се. Продължаваше обаче да вижда как колата закачва уличната лампа и поднася. Чуваше гумите по мократа улица. Усешаше дъжда в очите си. Почти заслепен, беше скочил зад знак „Стоп“. Препъна се. Падна върху паветата. Одра дланите си. Скъса си панталона.
Грифин плати сметката и излезе. Вдиша аромата на утрото. Париж се будеше с елегантността, с която правеше и всичко останало, помисли си. Щеше му се да е възможно да отнесе това у дома със себе си.
Ето, пак мислеше за дома. Все нататък се завъртаха мислите му. И за миг не съумяваше да забрави, че в момента е като на почивка. В Ню Йорк го чакаха провали, с които трябваше да се изправи лцце в лице, тъга, която трябваше да приеме. От начина, по който вероятността да се разведат вече се бе отразила на Терез - и как окончателната им раздяла щеше да повлияе на Елси, - му се късаше сърцето. Но защо да отлага? Накрая винаги разочароваше околните. Винаги. Защо сега да е различно?
Докато се разхождаше по брега на Сена и гледаше как наблизо преминава туристическо корабче, се опита да си внуши, че всичко иде се оправи. Когато стигна до ъгъла на улица „Сен-Пере“, почти си бе повярвал. И тогава видя полицейските коли.
Какво ставаше тук?
- La rue ici est ferme3 - каза полицаят, когато Грифин стигна до барикадата.
- Mais j'ai un rendez - vous avec Monsieur l'Etoile4 -отвърна Грифин старателно наученото по френски в гимназията.
- С мосю Л‘Етоал ли? - премина полицаят на английски. - За тази сутрин ли имахте уговорка?
-Да.
- Ще изчакате, нали? Ще повикам някого.
Полицаят се върна и каза, че инспекторът иска да говори с него, и посочи на Грифин да влезе в магазина. Лусил вече беше пристигнала и седеше на една от старинните маси. Очите й бяха зачервени, а в ръка стискаше смачкана носна кърпичка толкова силно, че кокалчетата ù бяха побелели.
- Какво има? - попита Грифин. - Какво се е случило?
- Магазинът не беше заключен, когато дойдох. -Лусил огледа бутика. - Но всичко май си беше на мястото. - Все едно възстановяваше действията си от по-рано, тя се обърна и огледа стъклените етажерки, отрупани с шишенца. - Помислих си, че мосю Л'Етоал е оставил вратата отключена заради мен и после са го повикали в работилницата. И преди се е случвало. Затова се заех с обичайните си задължения. Нямах никаква представа. Не ходя в работилницата. Никога. Мосю Л'Етоал винаги идва да ми пожелае добро утро в девет и половина, когато поръчвам кафе. Не влиза през входа обаче. - Посочи вратата към улицата. -Минава от къщата през работилницата.
Докато Лусил говореше, в магазина влизаха и излизаха мълчаливи и сериозни полицаи. Някои си говореха тихо или по телефона. Други правеха снимки, снемаха отпечатъци, събираха влакна в найлонови торбички.
- След като мосю Л'Етоал не се появи, седнах да го чакам. Не обичам да го безпокоя, макар той да твърди, че не му пречи. Толкова е съобразителен... - Лусил не успя да довърши изречението и затвори очи. - Потърсиха го по телефона, обаждане, което очакваше, и му позвъних по интеркома. Когато не отговори, отидох да почукам на вратата на работилницата. Никога не влизам там, освен ако той не е вътре, но вчера ми беше казал, че въпросното обаждане е изключително важно. Затова почуках пак... не знам, може би не биваше да влизам... трябваше да оставя полицията... никога няма да забравя гледката.
- Моля те, Лусил, кажи ми какво се е случило с Роби.
Лусил поклати глава.
- Не знам. Нямаше го вътре. Не е и в къщата. Мобилният му телефон не е с него, на бюрото му е.
- Но всички тези полицаи... Не е възможно да са тук само защото е изчезнал.
- На пода... имаше мъж - тя говореше в отсечен ритъм, сякаш ù бе трудно да изрича по повече от две-три думи наведнъж. - Не знаех какво да правя. Изглеждаше зле. Докоснах го... - Пак замълча и потрепери. - Беше студен. Мъжът... той беше... дори не се наложи да проверя... Знаех, че е... мъртъв. - Лусил вече плачеше неудържимо.