Полицаите я очакваха, но първо един, а после и втори провериха паспорта й. Най-накрая ù позволиxa да отключи вратата на къщата със своя ключ. Не беше го използвала от шестнайсет години.
Жаки затаи дъх и прекрачи прага. Огледа се. Животът ù се бе променил изцяло от последния път, когато стоя тук, но къщата ù се струваше непроменена. Същите старинни огледала отразяваха лицето ù - уморено, с тъмни кръгове под очите. Посрещна я познатата смесица от класически ухания. Вдигна очи към тавана. Чаровните безгрижни купидончета ù се усмихваха. Тази сутрин веселите им изражения ù се сториха оскърбителни на фона на мрачната ситуация.
Стъпките ù отекнаха из магазина. Спря пред щанда. Прокара пръсти по стъкления плот. Тук баща ù продаваше парфюми. И неговият баща преди това, и така нататък чак до първия Л'Етоал, започнал бизнеса през 1770 г. Като всички ранни парфюмеристи, той бил майстор на ръкавици, който импрегнирал агнешката кожа с благовония, за да мирише по-приятно. Видял колко доволни са клиентите и започнал да предлага и други ароматизирани продукти: свещи, помади, сапуни, благовонни торбички, пудри, масла и кремове.
Роби обичаше старите истории. Знаеше през кои години е живял всеки от предците им и кои парфюми е създал.
Роби.
Отлагаше неизбежното, но нямаше как да избяга от него. Ако имаше някакви следи къде е той и какво му се е случило, нямаше да са в магазина. Колко глупаво от нейна страна да си мисли, че никога повече няма да й се налага да влиза в работилницата. С трепереща ръка бутна огледалния панел зад щанда. Тайната врата се отвори. Пред нея се простираше коридорът - тъмен и негостоприемен. Пристъпи В бездната.
Масивната дървена врата в дъното беше затворена. Постави ръка на бравата, но не я натисна. Още не. Ако някога полудееше, помисли си, то това щеше да стане тук.
Пристъпи напред и я налегна странна тъга. С поглед търсеше следи от случилото се. Долови познато, призрачно ухание: подправки, цветя, дървесина, дъжд, земя - милиони екстракти и есенции, съчетани в уникалния, характерен за помещението аромат. Понякога, когато се будеше от сънищата си с мокри от сълзи бузи, в ноздрите си усещаше точно тази миризма.
Жаки рядко плачеше, освен в онези сънища. Още като дете, щом усетеше паренето в очите, стисваше зъби и преглъщаше сълзите. В това отношение майка ù беше пълна противоположност. Жаки често я заварваше седнала на бюрото в кабинета си в кулата, с глава, сведена върху книжата, и сълзи, стичащи се по лицето.
- Моля те, не плачи - прошепваше Жаки.
При вида на Одри толкова тъжна, сърцето на момиченцето се свиваше. То протягаше ръка и избърсваше сълзите от лицето на майка си. Детето утешаваше майката. А трябваше да е обратното.
- Моля те, спри да плачеш.
- Не е лошо да се плаче, миличка. Не бива да се плашиш от чувствата.
Какъв противоречив съвет се оказа това. Даваше го жена, която накрая капитулира пред собствените си чувства. Стана тяхна жертва.
Изведнъж Жаки не можеше да си поеме въздух. Какофонията от миризми в работилницата беше още по-силна, отколкото помнеше.
От години не бе получавала пристъп и смяташе, че се е излекувала, Но сега за пръв път, откакто беше петнайсетгодишна, усети познатите тръпки да плъзват по ръцете й. Болезнено студено настръхване. Миризмите наоколо станаха по-силни, светлината - по-слаба. Спуснаха се сенки. Мислите ù започваха да се реят.
Не. Не сега. Не сега.
В клиниката Малакай я бе научил как да използва вродената си дарба, за да контролира виденията. Тя наричаше тактиката „заповеди за уравновесеност“. Сега без проблем си спомни поредицата от инструкции:
Отвори прозореца. Отвори вратата. Подишай свеж въздух. Дишай бавно и съсредоточено. Не позволявай на мислите ти да се реят, като ангажираш съзнанието си с конкретна задача. Изброй ароматите, които усещаш.
Без да помни как е излязла от работилницата, Жаки се озова във вътрешния двор. Вдиша хладния утринен въздух. Трева. Рози. Люляк. Зюмбюли. Почти се усмихна при вида на лилавите зюмбюли от двете страни на пътеката.
Продължаваше да диша дълбоко. Мина покрай подкастрените във формата на пирамиди чемшири и влезе в лабиринта.
Ето тук си беше у дома, скрита зад двестагодишните кипариси, преплели се в непревземаеми стени, по-високи от човешки бой, в сложната плетеница от проходи и задънени алеи. Който нямаше представа за пътя, неизбежно щеше да се изгуби. Но Жаки и брат ù познаваха маршрута наизуст. Или поне го знаеха като деца.
В центъра на лабиринта я чакаха двата каменни сфинкса. Веднъж на шега ги бяха кръстили Пен и Шоколад - на любимите си кроасани.