Между тях бе разположена каменна пейка. Пред пейката - каменен обелиск, покрит с йероглифи. Жаки седна в сянката му.
Никой от обитателите на къщата не обичаше да влиза в лабиринта и когато се криеха от ядосани родители или бавачки, тази зелена стая беше тяхното скривалище. Тук не можеше да я намери никой друг освен Роби.
А тя не възразяваше, когато той идваше да ù прави компания.
Къде ли беше сега?
Жаки усети, че изпада в паника. Това нямаше да помогне с нищо. Трябваше да запази спокойствие, да се опита да намери отговора. Вдиша острия, чист мирис. Неохотно се съсредоточи и си припомни как изглеждаше работилницата. Всичко беше обърнато нагоре с краката. Дори да бяха останали следи от случилото се преди два дни, щеше ли да успее да ги забележи сред хаоса?
Роби ù разказа каква бъркотия е оставил баща им, но досега Жаки не осъзнаваше истинските й мащаби. „Работилницата метафорично илюстрира положението на семейния бизнес - беше я предупредил брат й. - И душевното състояние на татко.“
Беше ù казал, че през последните години Луи започнал да трупа всевъзможни вещи. Пазел всеки лист, сметка, писмо, бутилка и кутия. Нагледните доказателства преливаха от етажерките и шкафовете. Роби се бе оплакал, че с отварянето на някое чекмедже, отвътре се изсипвали нови проблеми.
- Мадмоазел Л'Етоал? - мъжкият глас бе приглушен от гъстия жив плет.
- Да - провикна се тя. - Лабиринтът е малък, но лесно ще се изгубите. Останете там, аз ще ви намеря.
След като се върна обратно през виещите се пътечки, Жаки завари елегантно облечен мъж на средна възраст да гледа намръщено лабиринта.
- Веднага разбрах, че ще се изгубя. - Протегна ù ръка. - Аз съм инспектор Пиер Марше.
В него имаше нещо странно познато; май разпозна частичка в лицето му.
- Срещали ли сме се преди? - попита тя.
- Да, много отдавна.
Жаки не можеше да си спомни.
- Съжалявам, но не...
- Работя в района от двайсет години.
Сега Жаки кимна, защото разбра неопределения му отговор.
- Значи сте били тук през онзи ден, така ли?
- Да, и разговарях с вас - отвърна той благо. -Бяхте толкова малка. Колко жалко, че точно вие я намерихте.
Одри се беше самоубила в работилницата на съпруга си. Очаквала той да я намери. Случи се през уикенда. Роби беше при баба им. Жаки гостуваше на приятелка в провинцията. Другото момиче обаче се бе разболяло, родителите му ги прибраха ден по-рано и докараха Жаки. Къщата беше празна. Жаки видя, че в работилницата свети, и отиде да провери дали баща ù е там.
Под органа се беше промъкнала бабата на Жаки. Именно тя откопчи ръцете на момичето от краката на мъртвата му майка. Издърпа главата му от застиналия ù скут. Жаки беше цялата мокра от сълзи и разлети тинктури от стотина счупени шишенца. От пръстите ù висяха кървави ленти плът. Гневни червени драскотини опасваха китките и ръцете ù като многобройни гривни.
Понеже Жаки беше открила трупа на майка си, инспекторът трябваше да ù зададе няколко въпроса и изминаха часове, преди да успее да изкопчи отговорите. Шокирана, изобщо не разбираше какво е видяла.
В работилницата с нея имало разярена тълпа. Именно онези хора счупили стъклата и разбили шишенцата. За да избяга от тях, Жаки се скрила под парфюмеристкия орган в краката на майка си. Страхувала се, че натрапниците ще я намерят. Дали щели да я убият, както бяха убили майка й? Защо искали да съборят работилницата? Защо били толкова мръсни? Защо носели толкова стари, парцаливи дрехи? Защо миришели толкова лошо? Дори бутилките с парфюми не замаскирали вонята им.
Не, не помнела колко време е стояла там. Не, не тя е направила бъркотията. Не, не е наясно кое е реално и кое въображаемо. Вече не знаела. А може би и повече никога нямало да разбере.
Мариие извади пакет цигари.
- Имате ли нещо против да запаля, докато сме навън? - попита инспекторът.
Жаки беше отказала цигарите, но го помоли за една. Той разклати пакета към нея и тя взе цигарата, плъзнала се навън. Сложи я между устните си, а инспекторът драсна клечка кибрит и я поднесе към нея. Мирисът на тютюн и сяра я разсея приятно.
Жаки се досети, че мълчанието на инспектора е почти извинение, признание, че съжалява, задето е станал свидетел на трагедията от детството й.
Дори едно дръпване от цигарата ù дойде в повече. Жаки я хвърли на пътеката и я смачка с ток, при което забеляза символа ин- ян от черни и бели камъчета, който опасваше обелиска. Беше забравила за него, за цялото влияние на източните философии.
- Да се връщаме - каза тя и докато вървяха, разпита инспектора. - Открихте ли някакви следи, които да подсказват къде би могъл да е брат ми?