-Не.
- А кой е мъжът, когото сте намерили в работилницата?
- И с това срещаме трудности.
- Какво имате предвид?
- В бележника си брат ви е записал среща с Шарл Фош, репортер от списание „Международен журнал по парфюмерия“. И макар наистина човек с това име да работи за списанието, от пет дни той е в командировка в Италия.
- Значи нямате представа кой е мъжът, така ли?
- Точно така. Знаем само, че който и да е, няма криминално досие. Пръстовите му отпечатъци не са в базата данни на Интерпол.
Стигнаха до работилницата. Френските врати още стояха отворени.
- Инспекторе, у вас ли е бележникът на Роби?
-Да.
Марше подкани с жест Жаки първа да влезе. Той влезе след нея и затвори вратата. Жаки я отвори отново. Не искаше да усеща всичките биещи се миризми.
- Може ли да ми го дадете? - попита тя.
- Доказателство е.
- Препишете всичко, което поискате. Копирайте го, ако трябва, но искам бележника на... – замлъкна объркана. - Доказателство ли?
-Да.
- Роби е изчезнал. Мислех си, че го издирвате, защото е възможно да се намира в опасност.
- Да, и също, защото в момента е заподозрян.
- Не разбирам. По телефона ми съобщихте, че Шарл Фош, или който всъщност е, е умрял от естествена смърт. Казахте, че е получил астматичен пристъп.
- Така е. Получил е астматичен пристъп, предизвикан от нещо, което е вдишал.
- Не е възможно Роби да е виновен. Човекът е знаел, че идва в парфюмерийна работилница.
- Изглежда, брат ви е запалил токсично вещество и то е предизвикало реакцията.
- Брат ми е парфюмерист. Работи с най-различни токсични вещества. Не е възможно...
Марше сведе глава и почтително я изслуша, но думите му бяха в пълно противоречие с жеста.
- Не знаем нищо, мадмоазел. Разследването все още тече. Вие можете да ни помогнете. Погледнете към масата и ми кажете върху какъв парфюм е работил брат ви, та да се налага да пали бензилхлорид?
- Инспекторе, при Роби е дошъл човек, който се е представил с друга самоличност. Сега брат ми го няма и ако питате мен, е бил отвлечен. Как можете толкова прибързано да заключите, че е извършил убийство?
- Мадмоазел, не правя прибързани заключения. В никакъв случай. Просто разглеждам възможностите. Един човек е мъртъв. Друг е изчезнал. Изглежда, от работилницата липсват някои предмети. Не е ясно дали са били откраднати. Още не знаем нищо, но ви уверявам, възнамерявам да разреша случая.
Осемнайсет
Инспекторът си тръгна и Жаки седна на бюрото на брат си. Започна последователно да преглежда книжата му. Какво друго можеше да направи? Трябваше да разбере с какво се е занимавал Роби. С кого се е виждал. В какво се е забъркал. Полицаите сигурно вече бяха прегледали вещите му, но навярно бе останала следа, която те нямаше как да забележат.
Брат ù трябваше да е добре. Трябваше да е някъде наблизо.
Телефонът иззвъня. Жаки подскочи. Погледна го, сякаш беше звяр, готов да скочи. Нов звън. Телефонът имаше секретар, а Марше ù бе казал, че екипът му следи всички обаждания. Нямаше нужда тя да вдига. Но ако се обаждаше Роби? Ами ако е ранен или е отседнал при приятел и сега се е почувствал достатъчно добре, за да се обади?
- Bonjour?
Мълчание.
- Роби?
Дишане. Тишина. Щракване. По дяволите! Не трябваше да споменава името му. Ами ако наистина беше той, ако наистина е в беда и се е обадил за помощ? Положително не желаеше полицията да разбере. Сигурно е предположил, че подслушват телефона. След като беше изрекла името му, нямаше как да ù отговори дори отчаяно да е искал.
Не, това беше налудничаво. Роби дори нямаше представа, че тя е в Париж. Който и да се бе обадил, е очаквал Роби да вдигне и чул нейния глас, се е смутил и затворил.
Жаки се взираше в телефона с надеждата пак да иззвъни. Искаше, който се бе обадил, да позвъни пак. Тишината се присмиваше на фантасмагориите, които се въртяха в главата ù.
Жаки насочи вниманието си обратно към бюрото. Отвори най-горното чекмедже и запреглежда съдържанието му, когато внезапен порив на вятъра нахлу през отворената врата откъм градината. Навсякъде се разхвърчаха сметки, пликове за писма и бележки. Затвори вратата и се зае да разчиства новата бъркотия. Някои от листовете бяха паднали между бутилките върху органа. Тя стоеше в срещуположния край на помещението и се взираше в старинната лаборатория. Още не беше готова да се приближи.
Като малка на двамата с брат ù им бе забранено да пипат органа. Ценните есенции, съхранявани в него, бяха твърде скъпи. И като всяко забранено нещо, ù се струваше най-интересното на света. Той бе магия. И изкушение.