Понякога просто сядаше в другия край на работилницата и гледаше как светлината играе по стъклените шишенца. Отраженията им танцуваха по стените и тавана - дори по ръцете ù, когато ги протегнеше напред. Мимолетно красиви. Докато не преминеше облак и органът не потънеше пак в сенки. фантом в ъгъла. Чудовището на ароматите, излъчващо грозни и странни, красиви и мощни ухания.
Някои от маслата вече бяха толкова стари, че Жаки се съмняваше брат ù да ги е използвал. От някои сигурно е останала само утайка. Други бяха толкова редки, че когато свършеха, можеше да ги замени единствено със синтетични.
Производството на парфюми се променяше. Само талантът, нужен за създаването на наистина стойностни парфюми, си оставаше същият. За смесването на десетки индивидуални нотки в един наистина чувствен, паметен букет винаги щеше да е нужен магьосник на ароматите.
Преди повече от двеста години предците ù бяха седели тук и бяха забърквали еликсири от съставките в същите тези старинни шишенца, които сега стояха като стотици стъклени надгробни плочи в музей на алхимията и очакваха своя магьосник да ги съживи. Възможно ли бе Роби да е този магьосник?
Вече беше твърде възрастна да се страхува. Прекоси стаята и седна пред органа. Есенциите върху него не се различаваха от използваните от други парфюмеристи. Но в колкото и лаборатории да бе влизала, никоя не миришеше като тази работилница. Жаки вдъхна: парфюмът, който не бе усещала, откакто майка й умря. Тя скръсти ръце върху дървената полица. Положи глава върху тях. Затвори очи.
Като малък Роби го бе нарекъл Парфюм на утехата. Като възрастен се опита да го пресъздаде. Тя му заяви, че е луд, защото ароматът изобщо не действа утешително. Мрачен и провокативен, за нея това беше парфюм на отдавна отминали времена. На скръб. На копнеж. Може би дори на лудост.
Нищо чудно, че сега, когато седеше толкова близо до него, уханието беше значително по-наситено. Поразително. Опияняващо.
Изпълни я почти еуфорично замайване, от което ù се зави свят. Жаки се хвана за ръба на органа и се задържа, когато я връхлетя вълната. Със затворени очи видя да избухва оранжево-синя светлина, последвана от падането на мрачна тъмнина. Следваше свежо, блатисто, кипящо зелено.
Калейдоскопът от образи се завъртя и се напука, преди да успее да ги разграничи ясно. Всяка ухаеща нотка имаше цвят и Жаки наблюдава как се смесват. Стана свидетел на образуването на химичните връзки, които изпращаха обонятелни тръпки нагоре-надолу по гърба ù. Не беше само мирис или аромат. Беше много повече. Уханието беше лекарство за сънища. Лудешки полет с вълшебно килимче. Изведнъж се понесе над студени планини от облаци и океани от гори, избуяли и по-красиви от сън. Виждаше части от лица, очи, които ù говореха, устни, които я гледаха.
Образите започнаха да я заливат по-бързо, разбиваха се над нея, разливаха се като мозайка в краката й. Тюркоаз и лапис лазули. Злато. Сребро. Ароматите ù шептяха. Подмамваха я. И тогава я обгърна влажен студ, затвори я в клетка от емоции: скръб, тъга, облекчение. Все още зашеметена, се стегна и накара процесията от образи в главата ù да се забави, за да успее да ги разгледа. Всички ù бяха непознати - места, които никога не бе виждала, където никога не бе ходила. Речен бряг, каменно заграждение, вътрешен двор с палми. Имаше и звуци. Птици. Толкова много птици. Някаква жена плачеше. Мъж ù шепнеше утешително на брега на реката. Откъслечни думи на някакъв език. Френски ли беше? Не. И милион миризми. Някои познати, други - чужди като езика, на който говореха мъжът и жената. Той имаше тъмна кожа и носеше препаска около кръста си. В първия момент Жаки не можеше да види жената.
Тогава осъзна, че тя е жената. Около бедрата ù имаше тънка ленена роба; на краката си носеше сандали, обсипани със скъпоценни камъни. Мъжът ù се струваше някак познат. Не лицето, а миризмата му. Екзотично ухание на подправки и кехлибар, който я обгръщаше и привличаше. По-близо. Обгръщаше я топлина. Караше я да се чувства желана. Цяла. Най-накрая. Мястото ù е тук. С него.
В същия момент я скова страх. Мъчителен страх от неизбежна раздяла. Какво не е наред? Какво ставаше?
Жаки се опита да отвори очи, но не успя. В следващия миг отново се завъртя. Мъжът и жената бяха изчезнали. Реката беше изчезнала. Нямаше никакъв парфюм. Тъмното небе се разби на парченца стъкло.
Озова се на друго място.
Въздухът бе натежал от уханието на горящ тамян. Страхът изчезна. Тук, в църквата, с родителите и сестра си, се намираше в безопасност. В пълен покой.
Деветнайсет
Париж, Франция, 1789 г.
„Сен-Жермен-де-Пре“ с мозайките с медно и златно покритие и мраморни колони беше най-старата църква в Париж и единственото място, където Мари-Женвиев Моро се чувстваше винаги спокойна. Днес обаче не можеше да си намери място също като малката си сестричка, която си играеше с подгъва на роклята си, макар майка им два пъти да дръпна ръката на детето.