Преди стотици години на мястото, на което сега се издигаше църквата, е имало храм, посветен на египетската богиня Изида. Това беше една от причините, поради които тя обичаше да идва тук. Не защото се чувстваше по-близо до Бог, а понеже беше по-близо до Жил. Щом свещеникът разлюля лъскавото сребърно кандило и тя вдиша наситения аромат на тамян, усети още по-ясно присъствието на любимия си.
Жил Л'Етоал бе заминал за Египет преди година. Баща му и братята му се бълнуваха, че най-малкият син е там да търси древни методи за правене на парфюми и материали, за които вероятно никога не бяха чували. Историята на Египет беше особено богата на тайни, свързани с парфюми: вечните методи за извличане на ароматни есенции от цветя и дървесина; процесът на изцеждане, накисване, мацериране и дестилация от земите, където голяма част от тези техники бяха възникнали. Ако египетските методи се окажеха по-добри, то парфюмерия „Л'Етоал“ щеше да е с предимство пред конкурентите си. А през последното десетилетие на века в Париж те имаха много конкуренти.
Мари-Женвиев се притесняваше за Жил.
Не помнеше момент, в който да не го е познавала или обичала. Баща й, кожар, снабдяваше Л'Етоал с кожи, от които той правеше изящни, ароматизирани ръкавици и ги продаваше в магазина си. Двете деца бяха неразделни от съвсем малки - като чифт ръкавици, казваше майка й.
Никога не е имало съмнение, че двамата ще се оженят. Мари-Женвиев си мислеше, че това ще стане, когато навърши осемнайсет години. Жил бе решил първо да предприеме пътуването до Египет. Каза й, че иска да види света отвъд улицата, на която е роден. От думите му я заболя, макар да знаеше, че не е целял да я засегне. Тя просто не можеше да си представи, че съществува нещо отвъд тази улица -и особено отвъд ръцете му, топлия му дъх и уханието на врата му, където меката кафява коса срещаше кожата, - за което да си заслужава да заминеш.
- Страх ме е - бе признала най-накрая шепнешком вечерта, преди Жил да потегли.
Той се засмя.
- От какво? Че ще срещна някоя екзотична египетска принцеса, която ще ме задържи там ли?
-Не...
- От какво тогава?
Мари-Женвиев не смяташе за необходимо да му споменава за кошмара, който сънуваше непрекъснато.
Жил беше дълбоко под земята в гробница, когато се изви пясъчна буря. Мъчително бавно вихрушката го обгърна, пясък влизаше в очите му, в устата му, пълнеше гърлото му и накрая го задуши.
- Какво има, Мари?
- Страх ме е, че няма да се върнеш.
- Но защо? Какво би ме задържало там, след като ти си тук и ме чакаш?
Жил тайно я целуна. Внимаваха. Тя беше умно момиче и се страхуваше да не забременее твърде рано. Не по религиозни причини, не защото е грях, а понеже все още не желаеше да дели Жил с друго човешко същество.
Сега тя коленичи пред олтара, сключи длани, вдигна очи към Спасителя на Разпятието и зачака търпеливо свещеникът да ù даде тялото и кръвта Христови. Мари затвори очи и си представи, че пред нея гол стои не Иисус, а Жил. Представи си, че ще приеме тялото и кръвта на любимия си. И в този миг усети познатата истерия да се надига у нея.
Защо си представяше подобни богохулни неща?
Наистина тамянът винаги й напомняше за Жил, но да си внушава, че свещеникът раздава нафора от плътта на Жил и златна чаша с кръвта му?
Отиде да се изповяда и се опита да признае ужасяващите си мисли, но не успя - срамуваше се да гот вори за тях. Вместо това разказа на свещеника за останалите си прегрешения.
- Толкова се тревожа за Жил, че съсипвам бродерията си, мама се ядосва и ми се кара, задето не може да я продаде, ако не е идеална.
- Вярвай в Дева Мария - отвръщаше напевно свещеникът през металната решетка. - И когато усетиш страх, се моли, Мари-Женвиев. Моли се от дъното на душата си.
Точно това правеше Мари-Женвиев, докато чакаше да вземе причастие. Зад нея енориашите, вече приели нафората и виното, се връщаха по местата си, а тя чуваше стъпките им по каменния под, шумоленето на дрехите им и тихото шептене на молитви да изпълват църквата с познат звук: звук на вярата. Вяра, която толкова силно се стараеше да добие.
- Mon Dieu, non, non, mon Dieu!5 - проехтя викът на жена, дрезгав и пронизителен. Това не се случваше по време на служба.
Мари-Женвиев се извърна да види какво става и обърна гръб на приближаващия се свещеник.
Майката на Жил стоеше на пътеката до Жан-Луи Л'Етоал, който държеше съпругата си. Мари-Женвиев забеляза ужаса, изписан по лицето му. Неговото изражение казваше всичко, което писъкът на жена му бе загатнал. Бащата на Жил сякаш изведнъж се бе превърнал в някоя от каменните статуи в страничните параклиси.