До тях стоеше мърляв мъж с износени дрехи, който, изглежда, не беше спал и не се беше мил от дни. Той ли е донесъл лошата новина? Откъде? Откъде идваше? От кораб след седмици плаване? От Египет ли?
Мари-Женвиев се опита да изтича при тях, но майка ù я хвана.
- Не. Изчакай те да дойдат при нас.
Мари не я беше грижа за приличието. Отскубна се от ръката на майка си и се спусна към родителите на Жил тъкмо когато братята му се присъединиха към групичката.
Свещеникът прекъсна службата.
Всички в църквата бяха притихнали.
Всички наблюдаваха.
Като парцалена кукла, Жан-Луи Л'Етоал подаде жена си на най-големия си син и отиде при Мари-Женвиев. Хвана я за ръка с ледени длани и тя се дръпна назад. Докосването му ù каза всичко, което не искаше да чува. Може би, ако не чуеше самите думи, случилото се нямаше да е реално. Може би, ако не чуеше думите, шеше да продължи да чака Жил да се прибере, да продължи да е негова годеница, да живее със спомена за лицето му, за мириса му, за нежността му към нея, за това, как двамата бяха като чифт изящни френски ръкавици.
- Нашият Жил... - започна сломено Жан.
Мари-Женвиев усети краката си да се огъват.
Двайсет
Париж, Франция
Сряда, 25 май, 10:00 ч
- Мъртъв? - повтори Валънтайн, взряна в Уилям с невярващ поглед. Каза ù още нещо, но тя не го чу. -Франсоа не може да е мъртъв. - Както се случваше понякога, неволно беше преминала от френски на китайския диалект, на който бе разговаряла с майка си като дете.
- Мъртъв е - повтори Уилям. Сутринта беше топла, но той трепереше и се бе обгърнал с ръце.
- Информаторът ми изпрати копие от полицейския доклад и от смъртния акт.
- Станала е грешка. Объркали са го с някой друг.
- В доклада има снимка, Валънтайн. Снимка на Франсоа от моргата...
Тя го прекъсна с крясък:
- Млъквай! Не е вярно!
Уилям протегна ръка към нея. Прегърна я. Положи глава на рамото й. Тя усети сълзите му през тънката си тениска.
Задавена го отблъсна и изтича в тоалетната. Наведе се над гърнето. И повърна. След като приключи, се свлече на пода и легна на студените плочки.
Не бе възможно. Бе станала някаква грешка.
Уилям й бе звъннал в полунощ, след като Франсоа не се прибра. Тя му каза да не се притеснява. Понякога при изпълнение на задачи се случваха непредвидени неща. франсоа никога не се предаваше. Сигурно преследваше парфюмериста из Париж. В два часа през нощта Уилям пак се обади. После отново призори. Всеки път тя му казваше да се успокои. Да изчака.
Вторник бе най-дългият ден в живота ù. Колкото и пъти Уилям да се пречупваше, тя запазваше присъствие на духа.
- Знаеш правилата - казваше му, както я бе учил франсоа. - Никакви догадки, докато не получим потвърждение.
Уилям влезе в тоалетната, без да почука. Помогна ù да стане. Намокри кърпа със студена вода. Избърса нежно лицето ù. Изстиска паста за зъби върху четката и ù я подаде.
- Така ще се почувстваш по-добре - рече той и излезе.
Когато Валънтайн се появи от банята, Уилям седеше на масата в трапезарията и се взираше в празна ваза. Валънтайн седна срещу него и придърпа към себе си пепелник и кутия цигари. Извади една, запали я и дръпна бавно и дълбоко.
- Каза, че причината е астматичен пристъп - рече тя. Уилям кимна.
- Щях да знам, ако Франсоа е страдал от астма. Щеше да ми каже. - Валънтайн сведе поглед към горящата цигара между пръстите си. - Пушех в негово присъствие.
- Ще направя чай - каза Уилям и стана.
- Чай ли?
Смехът ù прозвуча истерично в собствените й уши. Франсоа също все правеше чай. Никога не го бе виждала без димяща чаша, особено в кризисни моменти. В толкова много култури в кризисни моменти се пиеше чай. Все едно топлината лекуваше. Кой ли е поставил началото на тази глупост: индийците, китайците, англичаните? Накиснатите във вода сухи листа не можеха да разрешат нито един проблем.
В кухнята Уилям се зае с ритуала. Всеки звук - течащата вода, отварянето на шкафа, тракането на порцелановите чаши върху кухненския плот - ù лазеше по нервите. Трябваше да се успокои, да използва някоя от техниките за медитация, на които я бе научил Франсоа, когато се зае с обучението й.
- Защо ще ми позволява да пуша пред него? - провикна се тя. - Защо не ми е споменал, че има астма?
- Не искаше никой да знае.
- Дори и аз? Не вярвам.