Уилям дойде от кухнята с поднос в ръце и поклати глава. Стори ù се, че по устните му пробягва доволна усмивка. Уилям винаги бе изпитвал малко ревност от връзката ù с любовника му. Понякога тя дори се чудеше дали не се е присъединил към триадата единствено за да държи Франсоа под око. Уилям май не го беше грижа за каузата, за братството, за хилядолетната традиция. Тя и Франсоа бяха истинските войници. Братя по оръжие. А сега Валънтайн оставаше Сама, с неподходящия партньор.
- Искаше да изглежда неуязвим - отвърна Уилям.
- Той беше неуязвим - прошепна тя.
- Ще дойдеш ли с мен в болницата? - попита той тихо.
- Къде?
- В болницата. Не можем да оставим тялото му там. Трябва да му отдадем почит.
Валънтайн го изгледа, все едно беше полудял.
- Как така ще приберем тялото му? За какви ще се представим? - Осъзна, че крещи, и вдигна извинително ръка.
- Ти положи клетва - каза Уилям.
От XIX в. насетне всички членове полагаха трийсет и шест клетви. Тя ги знаеше наизуст.
„Ще помагам на заклетите си братя да погребват партньорите и братята си финансово и физически. Ако пристъпя този обет, нека ме застигне смърт от пет мълнии.“
Уилям беше прав: трябваше да му помогне.
- Но не сега - изрече тя. - Франсоа щеше да каже, че първо трябва да изпълним задачата.
Валънтайн стисна юмрук, за да не заплаче. Веднъж бе убила човек, като го удуши с голи ръце, докато Франсоа стоеше до нея и ù даваше указания къде и как да натиска.
Опита се да призове духа му.
Какво да правя? Сега, след като ти си отиде, към кого да се обърна за съвет?
Франсоа й бе казвал какво се прави в такива случаи.
„Никой от нас не е по-важен от братството -повтаряше ù той. - Ако заловят или дори убият някого, останалата част от екипа продължава.“
Беше я накарал да наизусти процедурата за действие при такива ситуации, както беше наизустила клетвите си.
„Ако планът се провали, съставяш нов план. Не забравяй, че ако се наложи, можеш да продължиш без мен. Вече си готова за това. - Беше ù се усмихнал гордо. - Готова си. Разбираш ли ме?“
Валънтайн узаси ядно цигарата. Отпи от силния черен чай, който Франсоа обичаше, а тя винаги бе намирала за твърде горчив.
- Трябва да се обадя на останалите от екипа - заяви жената. - Наложително е да се прегрупираме, да изпратим някого пред дома на Л'Етоал с подслушвателни устройства и да разберем какво става.
- Не е ли по-добре първо да се обадим в Пекин?
- Твърде късно е. Може да ни пратят някой нов да ни надзирава. Ще изпуснем момента. Наш дълг е ние да ръководим мисията.
- Значи се самоназначаваш за Тамянения господар6? - попита Уилям, като имаше предвид друга от клетвите: „Да ме стигне смърт от пет мълнии, ако се повиша без разрешение.“
- Не, разбира се, не. От Пекин да назначат официално на длъжността, когото решат. Ние трябва да довършим мисията на Франсоа.
Той я изгледа, сякаш не можеше да я познае..
- Нима си готова да се върнеш на работа? Нужно е първо да го оплачем, Валънтайн.
- Сега нямаме време за това. Далай Лама пристига в Париж в събота. Имаме четири дни да се погрижим египетските керамични парчета да не попаднат в него.
Валънтайн постави ръце върху раменете на Уилям и се взря в зачервените му очи.
- Обещавам, че след това ще го оплачем както трябва. Засега най-добрият начин да почетем паметта му, е да довършим мисията, за която той умря.
Тази поръчка тревожеше Франсоа от самото начало. Но не се бе притеснявал за себе си, а за Валънтайн.
„Едно е врагът да е неизвестен - бе я предупредил той само преди два дни. - Едно е жертвата да е непознат. Но това може да се окаже най-трудното изпитание, пред което си се изправяла някога. Ще трябва да си непоклатима душевно, Валънтайн.“
В живота й имаше само двама мъже, важни за нея.
Франсоа Дий, спасил живота й, единственият баща, когото бе познала.
И Роби Л'Етоал, отворил сърцето й, единственият любовник, когото бе приела.
А сега, за да отмъсти за смъртта на единия, можеше да се наложи да убие другия.
Двайсет и едно
Жаки стисна ръба на парфюмеристкия орган и се опита да стане. Цялата трепереше. Стаята сияеше, сякаш шишенцата с парфюми светеха, все едно бяха живи. Тя направи колеблива крачка назад, после още една. Накрая се озова в другия край на помещението, с гръб към вратата, готова да избяга.
Органът отново беше просто работен тезгях.
Погледът ù се плъзна по неодушевените предмети, за да се увери, че нищо не помръдва, нищо не потрепва и всичко пак е нормално. Така се уверяваше, че се е върнала в собствената си кожа, ужасният пристъп е приключил.
Според часовника от оникс и алабастър бяха изминали не повече от пет-шест минути.