Двайсет и две
Долината на Лоара,
Франция 12:55 ч
Вятърът беше отслабнал до лек бриз и колоездачите - две двойки от Лондон, които често пътуваха заедно - се наслаждаваха на обедната си почивка на брега на реката. През последните три дни, прекарани в разглеждане на дългото четирийсет километра устие, осеяно с островчета, обрамчено от мочурища, отговаряха напълно на обещанията на туристическата агенция. Тук беше истински рай за наблюдаване на птици, идеално място за риболов, а решеха ли да се разходят пеша, в старинните градове наоколо имаше в изобилие какво да се види и прави. Силви беше завършила френска история и ги забавляваше с анекдоти, винаги разкрасени с пикантни или страховити подробности. Съпругът й Боб се шегуваше, че тя е като ходеща енциклопедия за тъмната страна на историята.
- По време на френската революция - разказваше им сега - тук през 1793 г. якобинците извоювали много важна победа, но областта е най-известна със стотиците републикански сватби.
- Защо имам чувството, че не става въпрос за нещо простичко като сватбата на Буш с Чейни? -попита Оливия.
Всички се засмяха и Силви продължи:
- Това е термин за якобински метод за екзекуции. Антирелигиозните революционери събличали мъже и жени, предимно свещеници и монахини, обръщали ги с гръб един към друг, завързвали китките им заедно, качвали ги в лодка и благославяли съюза им, като ги хвърляли в реката, където в крайна сметка те се удавяли.
Четиримата се взряха в буйните води, течащи на север, на път за морето.
- Неслучайно са нарекли якобинската диктатура „Царството на ужасите“. - Силви протегна ръка и потопи пръсти във водата, сякаш се пречистваше, след като е разказала тази история.
Слънчевите лъчи проблеснаха върху камък, който... тя се наведе още повече. Кредитна карта ли се подаваше от него? Силви протегна ръка. Не беше камък, а подгизнал портфейл.
- Какво намери? - попита Боб, когато тя застана до него.
- Някой сигурно много се е разтревожил - отвърна Силви и му показа портфейла.
- Когато се върнем в града, ще го оставим в полицията.
- И не само него - обади се Джон няколко метра по-надолу. - Вижте това. - Вдигна черна обувка.
- Не е задължително обувката да е свързана с портфейла - рече жена му Оливия. - Във всичко виждаш нещо подозрително.
Боб огледа портфейла..
- Обувката има ли етикет?
- Да. „Дж. М. Уестън“.
- Обзалагам се, че принадлежат на един и същ човек.
- Но всеки може да си купи обувки „Уестън“. Във Франция сме все пак - отбеляза Оливия.
Силви обясни аргументите си на съпруга си.
- Скъпи обувки, скъп портфейл. Изхвърлени на брега на Лоара само на няколко метра разстояние.
- В портфейла има ли документи? - попита Джон. - Под езика на обувката май има инициали. Колко богат трябва да си, че инициалите ти да са извезани на обувките ти?
- Достатъчно богат, за да живееш в един от най-скъпите квартали на Париж - отвърна Боб. -Инициалите Р. А. Е. ли са?
Джон повдигна вежди и огледа останалите.
- Значи е същият човек - каза той най-накрая. -Мисля, че трябва да повикаме полицията.
Двайсет и три
Париж, Франция 14:15 ч.
Жаки го видя да влиза през вратата на кафенето, преди той да я забележи. Безгрижната му походка си бе същата. Не беше забравила колко елегантно се движи въпреки височината си. Грифин бе стиснал сериозно устни, а сиво-сините му очи бяха с цвета на бурно море. Щом я видя, се усмихна - същата странна, доволна усмивка, дясното ъгълче на устата леко вирнато нагоре. Косата му беше леко прошарена, но още гъста и падаща на вълни върху челото. Той лекичко наклони глава на ляво и едва забележимо повдигна вежди. Само с един поглед успя да ù покаже колко загрижен е за нея и тя си спомни какво е да си мисли, че са родени един за друг.
През последните няколко часа, докато си представяше мига на срещата им, и през ум не ù мина, че той ще я прегърне, преди дори да разменят и дума. Но той я придърпа към себе си, без колебание я притисна в обятията си.
Жаки вдиша аромата му. Невероятно, все същият.
- Съжалявам - каза той, когато я пусна. - Ще го намерим. Сигурен съм.
Двамата седнаха. Въпреки часовата разлика, шока от изчезването на Роби, непознатия мъж, когото полицията бе открила в работилницата, тя се ободри. Отсреща седеше Грифин и не сваляше очи от нея. Как е възможно все още да й въздейства така? Все едно не беше изминала и секунда от последната им среща, докато всъщност бе отлетял цял един живот. Когато я напусна, тя беше толкова объркана и ядосана, че си пожела никога повече да не го вижда. А сега седеше срещу него и се нуждаеше от помощта му.