- Очевидно някои от съставките не могат да бъдат определени, Жаки. В лабораторията не са успели да ги изолират, а Роби не може да ги разбере какви са чрез мирисане. В надписа на съда има списък със съставките. Върху това работехме.
И докато Грифин ù обясняваше, въпреки твърдото си убеждение, че подобен парфюм е чиста измислица и в думите му няма никаква логика, Жаки усети как отново се колебае. Каква беше нотката, която винаги надушваше в работилницата? Онова неуловимо ухание, което нито баща ù, нито брат ù усещаха, но тя долавяше? И имаше ли то нещо общо с пристъпите ѝ?
Двайсет и четири
Ню Йорк
Сряда, 25 май, 10:30 ч.
Малакай изкачи широките стълби към градската библиотека. Сутринта беше необичайно топла. Разстоянието от таксито до входа беше малко, но все пак той приветства хладния и тъмен оазис, в който влезе.
И библиотеката го приветства на свой ред.
През годините, докато идваше тук да чете почти неизвестни трактати с теории за прераждането, беше опознал просторните помещения на библиотеката и тайните ù ъгълчета. Тя беше жив организъм, който с желание споделяше себе си и ценеше онези, които го ценяха. Романтична представа, знаеше Малакай, но представа, която му харесваше.
Той прекоси фоайето и спря пред стълбището, за да се подготви за изкачването. След злополука преди две години по време на концерт във Виена изпитваше лека, но постоянна болка в бедрото, която се засилваше при изкачване на стълби.
Малакай погледна нагоре. Високият таван го хипнотизираше. Изпълваше душата му. Спираше дъха му и го изпълваше с благоговение. Библиотеката бе храм, в който се почитаха творческият дух и стремежът към знание.
Рийд Уинстън седеше на дълга маса в централната читалня с половин дузина книги, пръснати пред него. Не се обърна, когато Малакай мина покрай него. Не реагира и когато след осем минути шефът му седна отсреща на масата.
Малакай отвори книгата, която бе поръчал: „Писмата на Д. X. Лорънс“, и я запрелиства. Когато намери търсената страница, извади от джоба си малък бележник с кожена подвързия и започна да си води записки.
През следващите трийсет минути двамата седяха на одрасканата дървена маса и ползваха една и съща лампа. За страничния наблюдател бяха просто мъже, които не се познават. В единайсет часа Малакай върна книгата на гишето и си тръгна.
Стигна на кръстовището на „Пето авеню“ и „Четирийсета улица“ тъкмо когато светофарът светна в червено.
- Забрави това в библиотеката.
Малакай се обърна.
Уинстън, задъхан, му подаде кожения бележник.
- Наистина. Благодаря.
Уинстън поклати глава:
- Няма защо.
Ако Уинстън не го беше последвал, Малакай щеше да е наясно, че бившият агент се притеснява и ги наблюдават.
Светофарът светна в зелено. Двамата мъже пресякоха. На отсрещния тротоар започнаха сериозен разговор, докато вървяха по „Медисън авеню“.
- Какво, за бога, стана във Франция? - попита Малакай. - Увери ме, че разполагаш с точните хора, нищо няма да се обърка и няма да изпускаме целта си от очи.
- Хората ми са най-подходящите за задачата.
- Но Роби Л'Етоал е изчезнал.
- Да. Невероятно, но информаторът ми го съобщи.
- От полицията ли черпи информацията си?
- Да. Л‘Етоал е в неизвестност. И е основният заподозрян за убийство, което разследват.
- И още не са идентифицирали жертвата, така ли?
Уинстън кимна.
- А сестра му?
- Наблюдават я.
- Кой я наблюдава?
- Най-добрите ни хора.
Малакай го изгледа.
- Нямаше как да предотвратим това - възрази Уинстън, макар Малакай да не бе казал и дума. - Нямаше как да предвидим какво ще се случи.
- Плаща ви се да предвиждате всичко.
- Да, но това е невъзможно.
Въпреки яда си Малакай беше наясно, че бившият агент е прав. Някои неща нямаше как да се предвидят. Като например изведнъж да започнеш да обръщаш внимание на миризмите около себе си на петдесет и осем годишна възраст.
- Няма да допусна това да ми се изплъзне под носа. - Малакай говореше за керамичните парчета, но си представяше жена.
- Разбирам.
- Ще се наложи пътуване до Париж.
- Мога да замина още тази вечер.
- Не ти, аз ще отида. - Не му се искаше да оставя работата си така изненадващо. Работата му с децата беше свята за него. Но ако глинените парчета наистина бяха реликва на спомените и ако наистина бяха изчезнали, то намирането им е приоритет. Можеше да уреди друг терапевт да поеме пациентите му за няколко дни, понеже нямаше как да се довери на никой друг да свърши работата във Франция.