Измъчвана от страхове по брат си, объркана от халюцинациите, споходили я за последно в присъствието на инспектор Марше, и смутена от внезапната поява на Грифин, Жаки дори не се опита да заспи тази нощ. Направи си труда да се съблече и да легне на леглото от детството си, но не се съпротивлява срещу тревогите, които я държаха будна през следващите часове.
Тормозеха я ужасяващи предположения какво може да се е случило с Роби. Добре ли е брат ù? Наистина ли е ходил в Нант? Явно е бил там, иначе защо са намерили обувките и портфейла му край реката? И защо именно на мястото, където се бе чувствала толкова странно преди години? Как е възможно само името на града да предизвика онази страховита халюцинация?
Жаки преживяваше отново и отново случилото се в работилницата. Опитваше се да проумее защо болестта ù се завърна с двата пристъпа след толкова много години. Не ù даваше мира мисълта, че отново ще трябва да живее раздвоена, в нервно очакване на следващия срив. В очакване на ужасните първи симптоми. С това непрестанно бреме на плещите.
Беше ù се сторило, че последната халюцинация продължи поне час, но когато се свести, ръцете на Грифин още бяха върху раменете й. Пристъпът беше по-тежък от всички, които бе получавала като дете, и когато се пробуди, беше изпаднала в паника.
- Още си тук? - попита тя, дезориентирана за миг.
- Не съм си тръгвал - отвърна той.
Присъствието му я успокояваше повече, отколкото ù се щеше да признае. Как бе възможно след толкова дълга раздяла така бързо отново да го почувства толкова близък.
- Добре ли си, Жаки? За минута като че ли не чу нищо от думите на инспектора.
Минута? Само толкова ли? Какво да му каже? Реши, че докато не разбере какво точно ù се случва, няма да споделя за халюцинациите. Особено пък в присъствието на Марше.
В четвъртък сутринта Жаки се изкъпа, облече се и отиде в работилницата в осем часа. През нощта мирисът в помещението беше станал още по-наситен. Въпреки утринния хлад, тя отвори френските врати, за да проветри. Пиеше ù се кафе. Сети се, че баща им държеше в работилницата кафеварка. Но къде? Претършува кутиите с книжа и дреболии. Ако това е състоянието на работилницата, след като Роби с месеци се е опитвал да подрежда, как ли е изглеждала преди това? Най-накрая Жаки намери кафеварката, тикната в ъгъла на една етажерка заедно с кутия смляно кафе, което поне миришеше като прясно. Любимата марка на баща й.
Обикновено рядко мислеше за баща си, но тук беше невъзможно да не се сеща непрекъснато за него. Навсякъде наоколо имаше следи от времената, преди болестта да го погълне - от колекцията му от шпионски романи, отрупали лавиците, до десетки снимки в рамки на втората му съпруга Бернадет и двете ù деца. Зад тях имаше и снимки на Жаки и Роби, поставени в резбовани рамки. Десет фотографии. Дори една, на която беше и майка им. Жаки я взе и я постави най-отпред. Избърса праха от стъклото и нежно докосна бузата на майка си.
Снимката беше много стара. Красива тъмнокоса жена, седнала под голям чадър на плажа в Антиб, със сладка усмивка на устните. Бебето в скута ù е Роби. Тригодишната Жаки, със същата тъмна коса, седеше до нея и шепнеше в ухото ù.
Жаки не си спомняше тази почивка. Hитo деня, в който е направена снимката. Не успя да извика спомена за мига, в който кадърът е заснет.
Наля си кафе и отново погледна снимката. Къде ли се съхраняваха спомените? Защо можеше да види моменти от живота на отдавна умрели хора, а не успяваше дa си припомни мигове от собственото си битие?
Инспекторът пристигна в девет часа. Притесненията на Жаки за Роби вече се бяха усилили и от нервността, предизвикана от кофеина.
С Марше седнаха един срещу друг на бюрото в стил Луи XIV, собственост на рода им още от деня на изработката си. Баща им беше продал на търг наистина скъпите антики, за да предотврати фалита на фирмата през годините. Останалите - няколко мебели като това бюро - бяха в толкова лошо състояние, че не си струваше да се продават.
- Ще ми разкажете ли за спора с брат си? - попита Марше. - Знаем, че сте имали пререкания и сте били на различни мнения относно фирмата.
- Откъде знаете? - Жаки погледна към Грифин.
Изненада се, когато той ù позвъни рано сутринта.
Още пo-изненадана остана от това, колко се зарадва да чуе гласа му. Когато му каза, че Марше пак иска да говори с нея, той предложи да дойде. А тя беше твърде изтощена и разстроена да възрази.
Сега той поклати отрицателно глава в отговор на въпроса, който Жаки беше задала мълчаливо.
Не, Грифин не би казал на Марше подобно нещо. Тогава как е разбрал?
Погледът на Жаки спря върху снимките, които преди малко беше разглеждала. Марше явно е говорил с Бернадет. Вещицата някога беше милата асистентка на баща им, която им носеше шоколадови бонбони и пресни сладки. После Бернадет се бе натъкнала на доказателство за изневярата на майка им и я бе разкрила. Аферата на Одри щеше да приключи и може би родителите ù щяха да останат заедно, ако Бернадет не беше показала доказателствата за прегрешението на баща им. Вместо това тя отключи верижна реакция, която завърши със самоубийството на Одри.