- Възмутително! - възкликна разярено Алис. - Ти? Та ти си му сестра и го обожаваш.
Жаки притисна чело в стъклото и хладната, гладка и неутрална повърхност я успокои. Липсата на каквато и да било миризма беше истинско облекчение.
Навън вятърът се усили, листата на дърветата танцуваха, а слънцето огряваше обелиска в центъра на лабиринта. Паметникът уж датираше от времето на фараоните в Египет. Според поредната семейна легенда, Жил Л'Етоал донесъл каменната колона от Египет заедно с останалата част от съкровището. Жаки знаеше, че най-вероятно обелискът е имитация от XIX в., но никой не си бе направил труда да установи с точност. Семейството й предпочиташе да вярва в измислици, основополагащи за парфюмерия „Л'Етоал“. По принцип върхът на обелиска беше бял, но от прозореца изглеждаше, сякаш е покрит с нещо черно.
След като приключи разговора с Алис, Жаки излезе на двора. Тръгна по алеята между старите живи плетове, вдъхна свежия им аромат - пикантен и чист. Като дете бе вървяла по тази пътека в лабиринта стотици пъти. Миризмата й беше неизменна част от него също като настланата с камъчета алея.
В центъра на лабиринта вдигна поглед нагоре. Значи не е сянка или зрителна измама. Триъгълният връх на колоната беше потъмнял. Жаки се качи на каменната пейка, протегна ръка и едва успя да го докосне с пръсти. По тях остана нещо черно. Помириса го. Пръст. Сигурно бе от градината. Но защо някой би изцапал с пръст върха на обелиска?
Жаки седна на пейката. Ръмеше и косата й вече се къдреше около лицето. Изведнъж стана студено, сякаш новата загадка бе повлияла на времето. Искаше ù се да си бе взела пуловер, но точно сега не ù се връщаше вътре. Трябваше да разбере какво се случва.
„Защо има пръст по обелиска?“ Жаки огледа земята наоколо за следа. И тогава забеляза. Черните и бели камъчета, с които бе изобразен древният символ ин и ян, бяха разбъркани. Двете полета бяха смесени. Очертанията с форма на сълза се сливаха едно с друго.
Направено от човек. Умишлено. Жаки се взираше в камъчетата, сякаш те криеха отговора. Облаци закриха слънцето и потопиха градината в мрак. След миг слънцето отново надзърна зад тях. Нещо на земята проблесна. Метал? Жаки се наведе. Няколко камъчета бяха избутани настрани и под тях се подаваше... какво беше това?
Тя коленичи, избута камъчетата и разкри още малко от проблесналия предмет. Отдолу се показа нещо голямо и кръгло. В първия миг не разбра какво е, но после осъзна: капак на шахта. При това не беше затворен плътно - все едно някой небрежно го е плъзнал на мястото, защото е бързал.
След като е избягал в шахтата ли?
Жаки се наведе и подуши пространството между металния ръб на капака и края на отвора. Хладният въздух миришеше на оцет и разложено, а може би присъстваше и лек дървесен дъх. Да. Усети миризмата от работилницата отпреди няколко часа, когато счупи шишенцето с Парфюма на лоялността.
Трийсет
Лондон, Анелия
Четвъртък, 26 май, 18:30 ч.
Дзи седеше на ръба на леглото в хотелската си стая в Кенсингтън и се взираше в телефона. На пръв поглед толкова просто действие. Трябваше само да вдигне слушалката и да се обади. Но стоеше неподвижен, с ръце, отпуснати отстрани.
Това спешен случай ли беше?
Тънката покривка на леглото попиваше потта от дланите му. Минаха още десет секунди. Двайсет. Скоро времето му щеше да изтече. Всички студенти щяха да ходят на прием в музея „Виктория и Албърт“. Трябваше да слезе долу след десет минути. В противен случай някой щеше да се качи да го търси, а не биваше да го намират така - нервен и плувнал в пот.
Дзи прекоси стаята с шест крачки и отвори прозореца. Шумът от улицата долетя с топлия ветрец. Звуците от пътния трафик не бяха злокобни като тишината. Когато беше твърде тихо, чуваше биенето на сърцето си.
Oткактo бе напуснал Китай, не успяваше да медитира. Тревогата бе неизменен негов спътник. Беше чакал това пътуване толкова години. Беше се подготвил така усърдно. Беше поел толкова много рискове, като бе крил послания в калиграфските си творби. Беше изложил на опасност живота на Кали и на преподавателя си. А сега се държеше като уплашено дете. Бяха му казали да не установява връзка освен при спешен случай. Спешен случай ли бе това?
Преди час бе заварил съквартиранта си да отваря чекмеджетата му. Ру Шан заяви, че се е объркал.
Дзи погледна към телефона, сякаш се страхуваше да събуди спящ дракон. Ами ако проследяха обаждането? Ами ако властите следяха телефонните разговори на студентите? Ами ако съквартирантът му влезеше, докато говори?