Възможно бе дори Ру да чака пред вратата, готов да проследи Дзи, ако се отклони от програмата. Беше забранено, разбира се. Студентите нямаха право да излизат от хотела, освен групово и с придружител. Повечето се измъкваха късно през нощта. Досега никого не бяха хванали.
Дзи не желаеше да ходи с тях. Въпреки любопитството да опита някои от забранените плодове на чуждия град, не биваше да поема рискове. Искаше да запази бягството за най-важния момент. Все пак се притесни, че ако всички се измъкнат, а той остане в хотела сам, ще предизвика подозрения. Затова отиде по баровете с колегите си.
Въпреки тревогите, Западът го бе очаровал. Как само щеше да ù хареса на Кали тук - оживените студенти, свободата, липсата на наблюдение. Липсата на военни полицаи.
Той и състудентите му можеха единствено да гледат тази свобода отстрани, не и да я изживеят. Тяхното правителство не изпращаше дори група художници в Европа без шпиони. Дали Ру е шпионин? От Пекин предлагаха специални облаги на студенти, които предаваха колегите си. С какво ли бяха изкушили него?
Без Кали и магическите й умения с лаптопа, Дзи не можеше да провери миналото на студентите в университета „Цинхуа“. Кали му липсваше и в други отношения. Липсваха му перченето и пламът й.
На вратата се почука.
Дзи бе изпуснал шанса си. Прокле нерешителността си. Кали щеше да се изсмее и да го нарече „страхливец“. И щеше да е права.
-Да?
- Дзи, Лан е. Слизам долу. Готов ли си?
Не трябваше да се обажда. Изобщо не постъпваше съобразително. Нервността му пречеше да разсъждава.
Отвори вратата.
- Влез. Почти съм готов. Само минутка.
Младата жена от Пекинския университет беше не само най-изкусният калиграф от групата, но и най-срамежливият ù член. Тя се усмихна плахо на Дзи и влезе със сведен поглед.
В самолета седяха един до друг. Дзи забеляза колко е мълчалива и с всички сили се постара да прояви уважение към свенливата си колежка, но и да я предразположи. Оттогава тя се стремеше да попада в двойка с него при всяка възможност - в автобуса от летището до хотела, когато се хранеха, при груповите разходки.
В банята Дзи наплиска лицето си със студена вода и няколко секунди се гледа в огледалото. Виждаше страха в очите си.
От mani padme hum.
Повтори мантрата четири пъти, среса се, подръпна маншетите на ризата си, взе сакото от закачалката на вратата и го облече.
Когато слязоха, останалите студенти вече се качваха в автобуса. В пищния мраморен вход от XIX в. на музея „Виктория и Албърт“ бяха вплетени и съвременни елементи. До него Лан пристъпи във фоайето с висок таван и огледа оранжевите, жълтите и червените флагчета с названията на експозициите, изложени в момента.
- Не съм си и мечтала работата ми да ме доведе на подобно място. А ти?
Изведнъж Дзи се стресна и осъзна. Проумя защо е тук. Не тайната причина, а предлога: негова творба е избрана за изложба. Можеше да създава картини, достойни за подобна чест. Нямаше как да знае какво ще му предложи остатъкът от пътуването, но беше наясно, че дължи на преподавателите и на себе си поне да запомни момента. Виещите се мастилени линии по хартията, концентрацията, нужна да накара четката да танцува, а не да се препъва, годините на работа и жертви. Тук не беше единствено за да си възвърне самоличността и да помогне на Негово Светейшество. Преживяването само по себе си имаше стойност. Посланието върху хартията. Мирната поезия на изкуството. Каквото и да станеше, това също беше важно.
Увлечен от останалите студенти, той тръгна след екскурзоводите към галериите с китайски скулптури. Там високите прозорци гледаха към градина с елипсовиден басейн. Водата отразяваше златистата светлина обратно в залата.
Калиграфиите им бяха окачени върху изящни платнени паравани. С Лан до себе си, Дзи се разхождаше из проходите, оформени от паната. И подредбата беше своего рода изкуство. Все едно се намираха в зона от китайско изкуство - произведенията по стените и параваните бяха разделени от векове, но притежаваха една и съща простичка сила.
Да, предстояха му часове на тревоги и планове. Дни, в които да се опита да заглуши опасенията и да постигне целта си. Тази вечер обаче беше за произведенията на изкуството. Те му говореха, а неговата работа бе да слуша. Да поднесе почитта си, както знаеше най-добре. По начина, по който изгорелите в пожара тибетски монаси го бяха научили като дете.
С внимание.
Професор Ву повика с жест Дзи и Лан и ги поведе към дъното на галерията.
- Ще имаме време да разгледаме изложбата. Първо обаче трябва да благодарим на домакините си.
На бара имаше купички с ядки, малки сандвичи, вино и безалкохолни напитки. От дясната му страна се бяха подредили китайският посланик във Великобритания и други официални лица от посолството, коитo заедно със служители на музея посрещаха студентите и гостите.