Когато дойде неговият ред да се здрависа със сънародниците си, Дзи се поклони дълбоко и заговори в тихия едносричен стил, който бе овладял от малък. Никой от тях не изглеждате да му обръща повече внимание, отколкото на останалите студенти. Почувства облекчение. Интересът означаваше внимание. А Дзи не желаеше да привлича внимание.
Затова сърцето му се сви, когато Ру отиде при него и с войнствен тон, явно дължащ се на прекалено многото вино, изпито за кратко, го нападна словесно.
- Мислиш се за по-добър от нас - размаха Ру чаша към него. - Мислиш си, че творбите ти са по-добри. - От ръба на чашата плисна вино и червени капчици обагриха мраморния под. - Не си нищо повече от останалите. Линиите ти не са no-изящни, нито по-чисти. - За да подчертае твърдението си, Ру описа въображаема линия във въздуха с чашата. Виното оплиска лицето на Дзи и влезе в очите му.
По бузите и гърдите му се стекоха виненочервени сълзи.
Ру го зяпна, доволен за миг, а после изведнъж се ужаси, щом осъзна, че е направил сцена на това толкова важно събитие.
Преди някой от двамата да успее да продума, дребна възрастна жена се приближи до Дзи и тикна в ръцете му салфетка.
- Ах, това няма да свърши работа - промърмори непознатата. Докато Дзи бършеше лицето си, тя го хвана за лакътя и го отведе настрани.
Беше азиатка, говореше безупречен британски с лек акцент.
- Елате, ще ви заведа до тоалетните, за да се почистите, доколкото е възможно. - Тръгнаха към изхода на залата. - Съжалявам за случилото се. - Беше облечена с яркочервен костюм и червило в тон. Стискаше лакътя му изненадващо силно. - Колко жалко. Особено тази вечер.
Ако Дзи искаше да избяга, трудно щеше да се откопчи от нея.
С напускането на галерията шумът утихна.
- Знаеш, че картините ти са по-добри от останалите, нали?
- Поласкан съм.
- Разглеждам ги внимателно през последните два дни.
- Радвам се, че ви харесват.
- Стилът ти е деликатен и ненатрапчив.
- Куратор в музея ли сте? - попита Дзи.
- Да. Специалността ми е калиграфия.
- От Китай ли сте?
- Бях от Тибет.
По гърба на Дзи, от основата на врата надолу по гръбнака, пробягна тръпка.
- И изучавам работата ти много внимателно -продължи тя, докато го водеше по тих, пуст коридор. - Забелязах много детайли.
- Надявам се да са ви харесали.
- Изпъстряш творбите си с много едва доловими теми. Лесно биха убегнали на повечето хора. Но важни, ако ги забележиш.
Дзи не очакваше да установят връзка с него преди Париж. Не си позволяваше надеждата, че ще получи помощ.
- Пристигнахме - каза жената и спря пред някаква врата. - След като приключиш, ще намериш обратния път към галерията, нали?
- Да, благодаря. Много ви благодаря.
- Добре. И бъди внимателен, Дзи Пин.
Той кимна.
- Има много хора, които искат работата ти да е успешна - прошепна тя. - Ще се грижат за теб по време на пътуването ти. Не ги търси. Те ще те намерят. Ти си много смел младеж.
- Благодаря - повтори той и се поклони.
Когато вдигна глава, тя вече се отдалечаваше.
Дзи отвори вратата на тоалетната, влезе вътре и отиде до мивката. Не забеляза мъжа, който изникна зад гърба му, докато не се нахвърли върху него. Проблясване в огледалото. Едра длан му запуши устата. Дзи се опита да извика, но непознатият заглуши звука.
Трийсет и едно
Париж, Франция
Четвъртък, 26 май, 19:15 ч.
Залязващото слънце се отразяваше в Сена. Жълтото отстъпи място на тъмнорозово, което потъмня до виолетово. Всички цветове се плискаха по водната повърхност, сякаш някой импресионист използваше вечерта за платно.
- Не съм сигурна, че идеята е добра - каза Жаки.
- Да минем по моста ли? - попита Грифин.
- Да отидем на вечеря. - Беше забравила как той винаги си играеше с думите й. - Ами ако има напредък в разследването?
Той я хвана за лакътя и я спря.
- Марше има номерата на мобилните ни телефони.
Жаки усети натиска на пръстите му през сакотo си. Внезапната топлина на дланта му я накара да се разтопи. Отврати се от реакцията си и дръпна ръка.
- А и Роби няма да ми прости, ако те оставя да гладуваш - допълни той.
Жаки се зачуди дали Грифин помни неделите, в които я изпращаше със сандвич в торбичка, или дали репликата от миналото е предизвикана на подсъзнателно ниво. Сети се за избелялата панделка в кутията за бижута в Ню Йорк, но не можеше да му каже. Признанието би намекнало за емоции, които не изпитваше. Пазеше панделката, за да ù напомня, че трябва да е силна, а не че още има чувства към него.