- Жаки, изглеждаш уплашена. Не исках да...
Тя поклати глава.
- Не става въпрос за мен, а за Роби.
- Не, нещо ти стана. Изписа се на лицето ти. Какво има?
- Забрави за мен! - почти извика тя. - Сега от значение е единствено брат ми.
Вечерята им пристигна. И двамата мълчаха, докато сервитьорът постави пред нея пилешка пържола, а пред него сандвич с шунка и топено сирене. През следващите няколко минути се храниха почти безмълвно, докато Жаки не остави приборите си. Беше хапнала съвсем малко.
- Не можеш ли повече?
Тя поклати глава.
- Когато дъщеря ми отказва да яде, я подкупвам.
- Аз не съм дъщеря ти и няма нищо, с което би могъл да ме подкупиш. - Жаки възнамеряваше отговорът ù да е шеговит, но прозвуча огорчено.
Тя бутна чинията си.
- Ще дойдеш ли с мен да се опитаме да намерим Роби?
- Да - отвърна той без колебание.
Когато си тръгнаха от ресторанта, не забелязаха бледата жена, която седеше сама в ъгъла на терасата със слушалки на ушите, пиеше бяло вино и хапваше хляб с пастет. Щом излязоха навън, Валънтайн Лий остави няколко евро на масата и ги последва.
Също като „Шанз-Елизе“, дворовете на Лувъра винаги гъмжаха от хора. Без проблем тя се сля с тълпата, без да привлече вниманието на цивилния , полицай, който наблюдаваше Жаки и Грифин.
Валънтайн си проправяше път сред потока от хора, които се шляеха из откритите пространства. Без да сваля очи от плячката си, тя се забави при група тийнейджъри пред пирамидата, които пушеха, пишеха съобщения и говореха по мобилните си телефони. Два пъти се дръпна, за да не попадне в кадъра на туристи, които снимаха забележителностите.
Не беше свалила слушалките от ушите си. Жена, която слуша айпода си, е обичайна гледка. Но в слушалките не звучеше музика. Устройството на колана й улавяше звуците от трафика и случайни шумове. Вече не чуваше разговора на Жаки и Грифин, но ги бе подслушала по време на вечерята.
Къде отиваха сега? Къде се криеше Роби Л'Етоал според Жаки? Тя така и не спомена мястото.
Докато прекосяваше моста, Валънтайн следваше двойката от безопасно разстояние. Светофарът светна червено, тя спря, извади фотоапарат и направи няколко снимки на Сена.
В Париж вече беше паднал мрак. Светлините на града блещукаха по водната повърхност. Туристическо корабче мина под моста, а от борда му долетяха струнните акорди на Джанго Райнхарт.
Познатата музика я обгърна и я стисна в обятията си. Валънтайн бе неспособна да се съпротивлява. Заля я вълна от емоции. Мелодията беше Франсоа. Това бе неговият ритъм, той се движеше ведно с музиката, живееше в нея, тя му вдъхваше живот. Свиреше я. Райнхарт беше идолът на Франсоа. Загубата, с която отказа да се примири, сега я блъсна изведнъж, свари я неподготвена. Част от нея приветства скръбта. Сгреши, като продължи с работата, след като разбра за смъртта на Франсоа. Той беше бащата, когото никога не бе познала. Трябваше още тогава да скърби, да седне и да поплаче, да тъгува за него, да позволи болката от загубата му да я обгърне. И сега, застанала на моста, под който долиташе музиката, не можеше повече да се преструва, че не страда.
Изглежда, никой наоколо не забелязваше жената, която плачеше, загледана в Града на светлините. Оказа се, че най-добрата маскировка са сълзите. Това беше първият урок, който научи от дванайсет години насам, без Франсоа.
Трийсет и две
20:58 ч
Жаки излезе на терасата и посегна към ключа за лампата.
- Почакай - спря я Грифин. - Да видим дали няма да е достатъчно светло.
- Никоя от околните сгради не гледа към лабиринта.
- Лабиринта? Там ли мислиш, че е Роби?
Тя кимна.
- Ще ти покажа.
Грифин източи врат.
- Сигурна ли си, че никой няма да ни види? Ами там отгоре? - посочи той.
-Това е част от нашия имот. Дърветата са посадени така, че лабиринтът се вижда само от нашата къша. Един ден, ако издигнат наблизо небостъргач, сигурно ше се вижда, но сега е безопасно.
- Все пак е по-добре да не светваме. Дори да не ни виждат директно, ше се забелязва светлина. Не искаш да разберат, че си навън през нощта, нали?
- Просто се разхождам в градината - възрази тя.
- Толкова ли е подозрително?
- Да опитаме без светлина.
Колкото и инатливада бе Жаки, той беше по-голям инат и от нея. Жаки се наежи. Как е възможно след толкова много време така лесно да влязат в старите роли? Добрият и лошият. Успокояващият и дразнещият. С годините Жаки бе предположила, че следите, които са оставили в душите си, са се заличили. Но не бяха. За малко повече от двайсет и четири часа с Грифин се държаха както преди десетилетие.