Нощта беше безлунна. Непрогледно тъмна. Жаки обаче познаваше всяка извивка от плетеницата на алеите и го водеше без проблем. Можеше да се ориентира и с вързани очи - по миризмите. В центъра ухаеше на розите и жасмина, засадени там, и засилването на аромата означаваше, че наближават.
Когато стигнаха в сърцето на лабиринта, Жаки коленичи и с длани разчисти камъчетата, под които се намираше капакът.
В парфюмерията нямаше фенерчета, а дори да имаше, Жаки не намери нито едно. Грифин винаги носеше фенерче в куфарчето си, но то беше в хотелската му стая. Най-добрият вариант, с който разполагаха, беше да вземат няколко свещи от работилницата. Дебели, скъпи свещи, напоени с прочутите ухания на „Л'Етоал“.
Грифин клекна до нея и запали клечка кибрит. Щом свещта пламна, той освети капака.
- На двеста години е - прокара той пръсти по металните цифри.
1808 г.
- Как съм пропуснала да забележа това следобед? - попита Жаки, подразнена от себе си.
- Не си търсила надписи, а Роби.
Онова, с което Жаки не бе съумяла да се справи сама, с Грифин успяха от първия опит. Вдигнаха капака, оставиха го настрани и под него се показа отвор с диаметър един метър.
- Какво има долу? - попита той.
Жаки се опита да не обръща внимание на обземащата я паника и надзърна вътре. Миризмата, която долови, съдържаше пръст и прах, лек дъх на гнило дърво и мухлясал камък.
Грифин протегна свещта надолу в дупката. Малкият пламък освети само металния ръб и около метър каменен зид. По-надолу цареше единствено непрогледна тъмнина.
- Усещаш ли Парфюма на лоялността? - попита Г рифин.
- Вече не.
Бяха стигнали до задънена улица още преди да започнат търсенето.
Грифин вдигна свещта, но от бързината пламъкът угасна. В градината стана тъмно като в дупката.
- Не се тревожи, ще го намерим.
Жаки не виждаше лицето на Грифин. Чуваше само гласа му. Носеше се към нея като хладен повей. Отдалеч. Заливаше я. Познатият глас, от чийто познат тембър потръпваше и я накара да придърпа пуловера си по-плътно около раменете. Сякаш така можеше да се предпази от него.
Грифин драсна нова клечка и фитилът на свещта пак светна. Той я спусна бавно и този път пламъкът не угасна.
Сега успя да освети само още около трийсет сантиметра от каменния тунел. Жаки пак не виждаше дъното. Сърцето ù биеше невероятно силно. Направо го чуваше. Паниката затягаше пипала около нея и заплашваше да я парализира.
- Добре ли си? - попита Грифин. - Сигурно ти е ужасно трудно.
Тя кимна. За миг страхът ù беше заменен от изненада, че той си спомня.
Страхът на Жаки от ръбове. Странна фобия. А и рядко срещана според терапевта, с когото бе работила в швейцарската клиника. Височините изобщо не я притесняваха. Апартаментът ù в Ню Йорк се намираше на двайсет и седмия етаж. Не можеше обаче да стои на ръба на перона в метрото, без да получи сърцебиене. Ами ако се препънеше или подхлъзнеше, или... още по-лошо - ако се парализираше и не успееше да помръдне?
Добре ù бе известно какво е отключило страха, но това не помогна особено да го овладее. С осемгодишния Роби си играеха на криеница. Той се бе покатерил през прозореца на мансардата върху покрива. Тя погледна нагоре, видя, че прозорецът е отворен, и се покатери след него. Покривът беше широк, а многобройните комини и стрехи представляваха чудесни скривалища. Жаки се промъкваше крадешком и се оглеждаше за него. Изведнъж чу гласове и отиде до ръба. Погледна надолу. Родителите ù стояха на улицата и се караха. Двамата се караха бурно и често и това притесняваше Жаки. Не можеше да понесе някой от тях да е нещастен.
Тази им кавга беше особено ожесточена и шумна. Жаки беше твърде погълната от обидите, които се разменяха, и не чу как Роби се приближи зад нея. Той я повика по име и я стресна. Жаки рязко се обърна, левият ù крак се подхлъзна и тя полетя надолу. Роби я сграбчи и я изтегли по керемидите - докато я влачеше, тя се издра цялата, но я спаси от потрошени кости и дори от нещо по-страшно.
„Дишай. Това е тайната на живота. Дишай - каза си тя. - Ако Роби е долу, трябва да му помогнеш.”
Жаки знаеше как да се успокои. Вдиша и се съсредоточи да различи миризмите във въздуха. Пръст. Гнило дърво. Каменен прах и мухъл. Чиста смола от живия плет на лабиринта. Цъфтящият нощно време жасмин в градината и ранни рози. И трева. Съчетани заедно, уханията образуваха аромат на тъмна глина и дървесина. Загадъчен и чудат земен парфюм, който навяваше мисли за гъсти широколистни гори. Толкова гъсти, че слънчевите лъчи едва проникваха. Толкова гъсти, че малко дете би могло да се скита вечно и да не намери път навън.
Но в този аромат не се долавяше и намек за онова, което търсеше.