Тук ли беше брат й? Наистина ли ù бе оставял следи? Ако не, защо върхът на обелиска бе изцапан с пръст? Защо камъчетата бяха разбъркани? Да не би просто котката да е правила пакости?
- Роби - провикна се тя и напрегна слух.
Ехото от собствения й глас й се присмя на детинската постъпка.
Все едно той просто стоеше там и я чакаше, помисли си тя.
- Роби? - опита пак, макар да знаеше, че е безсмислено.
Нищо.
- Какво има там долу? - прошепна тя отчасти на нощта, отчасти на Грифин. Гласът й прозвуча уплашено и се засрами.
Грифин разтвори пръсти и остави свещта да падне. За няколко секунди пламъкът освети каменния зид и после като падаща звезда се спусна надолу и угасна.
Жаки трепереше изключително силно, сякаш беше насред снежна виелица без връхна дреха. Знаеше, че физическите симптоми се дължат на фобията ѝ, но не можеше да ги спре. Обърна се към Грифин и понечи да каже нещо, но той вдигна ръка и я спря.
Когато свещта удари дъното, се чу слаб далечен звук.
- Защо го направи?
- Исках да видя колко дълго ще пада и да изчисля дълбочината спрямо секундите.
- И колко време отне?
- Почти трийсет секунди до дъното.
- Колко е дълбока шахтата в такъв случай?
- Над трийсет метра.
Грифин запали втора свещ, наведе се през ръба и спусна ръка.
- Само камъни, покрити с мъх.
- Не, я виж - каза той.
Жаки се приближи лекичко. Сърцето й заби по-бързо. Не забелязваше какво й сочи.
- Къде?
- Виждаш ли вдлъбнатината?
На около половин метър по-надолу имаше дупка в стената.
Тя поклати глава.
- Какво е това?
- Стъпала, Жаки.
Грифин се наведе още по-напред.
- Ето там има още едно. Издялани са в камъка. И вероятно водят чак до долу.
- Трябва да слезем.
- Знам, но не веднага.
- Защо?
- Не сме подготвени. - Той посочи към обувките и дрехите ù. - Трябва да си обуем гуменки, да вземем каски и фенерчета. Трябва ни въже и аптечка, в случай че Роби е ранен.
Жаки се опита да възрази, но опитът на Грифин надви над нейното нетърпение.
- Ще слезем, след като се екипираме. Ако се контузим, няма да помогнем на Роби.
- Дори да знам откъде да купим всички тези неща, по това време всичко е затворено.
- Съжалявам, но ще трябва да изчакаме до утре. Сега нищо не се вижда и няма как да отбележим обратния път. Нямаме представа накъде води шахтата и сигурно ще се изгубим.
Въпреки хладината по гърба на Жаки се стичаше пот. Ужасно се страхуваше, но не беше от значение. Роби ù бе оставил послание. Той беше едничкото ù наследство. Щеше да се пребори и с най-големите си страхове заради него. Виденията и кошмарите веднъж без малко да я подлудят. Заради тях влезе в болница. Преживя електрошокова терапия. Упояваха я. Щеше да понесе влизането в един тунел.
Макар току-що да се бе съгласила с Грифин да изчакат, не можеше да си тръгне сега. Коленичи и запълзя заднишком към отвора.
Пръстите му я сграбчиха за китката. Стискаше я невероятно силно и ръката я заболя. Той я издърпа настрани от шахтата.
- Боли ме - изпъшка тя.
Грифин я пусна.
- Ти си луда. - Лицето му беше разкривено от гняв. - Защо просто не ме послушаш?
Сърцето ù биеше неконтролируемо и не можеше да си поеме въздух. Седнала на влажната земя, Жаки се облегна на живия плет. Ръцете я боляха от дърпането. Преглътна сълзите си. Последното, което искаше, бе да плаче пред Грифин.
- Ако Роби е избягал и е долу, значи е в безопасност. Никой няма как да знае къде е. Ще оцелее още една нощ. Утре слизаме.
Жаки кимна, защото не смееше да проговори.
- Обещавам - добави той.
Комбинацията от страх, безсилие и тъга, съчетана с тази едничка дума, се оказаха прекалено много за нея. Първата топла сълза се плъзна по бузата й. Тя извърна глава. От очите ù се търкулна втора сълза.
Усети ръката му върху рамото си.
- Нека ти помогна. Доста силно те дръпнах. Уплаших се да не паднеш.
Жаки не му обърна внимание, стана, изтупа ръце в джинсите си и тръгна към къщата.
Трийсет и три
21:15 ч.
В Париж Малакай обикновено отсядаше в един и същ апартамент в „Л'Отел“. В пищно украсените му стаи се чувстваше като у дома си. Брокатените завеси в златисто и червено бяха в тон с покривката на леглото и напомняха за отминала епоха на крале и кралици. Кристалният полилей все искреше, фините френски чаршафи винаги бяха изгладени.
Той отвори прозореца и погледна над покривите и камбанарията на църквата „Сен-Жермен“. Гледката не се бе променяла от стотици години. Кулата е една от най-старите в града - от X в. Малакай погледна часовника си. Двайсет и един часът и петнайсет минути. Отвори бутилката шампанско „Круг“, която го очакваше в сребърна кофичка с лед и прикрепена бележка за добре дошъл от хотела. Наля си една чаша. С шампанското в ръка отвори двукрилата врата към малкия балкон и излезе тъкмо когато камбаните на църквата зазвъняха. Облегнат на парапета, се наслаждаваше на музиката - същият неземен звън, който енориашите са слушали през цялото Средновековие и по време на Революцията. Малакай отпи от светлата газирана течност, затвори очи и се опита да си представи, че се връща назад във времето. Въображението му обаче му изневери. О, как завиждаше на децата, които умееха да го използват така добре, да пътуват напред-назад през вековете. И той искаше наистина да види, да вкуси и да чуе миналото. Да се върне в миналото. Да върви по улиците и да разговаря с хората. Да открие тайни, които иначе се изплъзваха.