Камбаните замлъкнаха и до ушите му долетя шумът от улицата. Изгука гълъб. Малакай седна на железния стол, извади един от двата си мобилни телефона - единият за изходящи обаждания, другият за входящи. Беше по-сигурно и разговорите се проследяваха по-трудно.
Колкото и хубава да бе стаята, балконът беше основната причина да наема скъпия апартамент. Тук можеше да разговаря спокойно и да не се притеснява за подслушвателни устройства. Това му даваше възможност да пътува с истинската си самоличност, което предпочиташе, фалшивите самоличности му осигуряваха анонимност, но не му позволяваха да получава вниманието и обслужването, гарантирани му, ако отседнеше в хотела под истинското си име.
Набра номера на мобилния телефон на Уинстън.
- Пристигнах - каза на бившия агент.
- Добре. Как мина пътуването?
- Спокойно. Всичко наред ли е в офиса?
- Да. Няма промяна.
Преди Малакай да тръгне от Америка, Уинстън му съобщи, че по случая няма нова информация. Глинените парчета, изчезнали заедно с Роби Л'Етоал, нямат почти никаква историческа или парична стойност. Оценени са на не повече от 5000 долара, френската полиция ги е подала на Интерпол. Властите нямат представа, че са реликва на спомените, и не са ги обозначили като такава. Никой не е вдигнал тревога и не следят Малакай. Всеки път, когато пътуваше извън страната, от паспортната служба уведомяваха Отдела на ФБР за престъпления с произведения на изкуството в Ню Йорк, че заминава за чужбина. Но отношенията му със семейство Л'Етоал му позволяваха да е тук, без да предизвиква подозрения. Все пак лекува сестрата на изчезналия мъж. Пристигна, за да се погрижи тя да се справи със стреса, без да получи психологическо разстройство.
- Има ли новини от племенника ти? - Малакай използва кодовото им название за Лушън Глае.
Агентът на ФБР, разследвал двата предишни случая с реликви на спомените, бе поставил в опасност не само отношенията на Малакай със семейството му, но и репутацията му във фондация „Феникс“.
- Племенникът ми е зает. Разполага с изключително малко време. Има нова работа и нова приятелка. Не мога да се меря с него.
Малакай се усмихна. Изпита облекчение, че Глас не е по петите му. Поне засега.
- Браво на него.
След телефонния разговор терапевтът се върна в дневната и седна на старинното бюро. Разполагаше с два часа, преди да се срещне с колегата на Уинстън.
Върху елегантната хартия за писма на хотела Малакай написа с химикалката си „Монблан“ бележка до Жаки, с която я уведомяваше, че е в Париж и ù предлага помощта си.
Тонът обаче не беше подходящ. Той откъсна страницата и я изхвърли в металното кошче за боклук.
Запознаха се, когато тя беше непохватна тийнейджърка, а той - един от терапевтите й. Естествено, разликата във възрастта им си беше същата, но вече не беше от такова значение както преди. Сега госпожица Л'Етоал е голяма, преуспяла жена. Все още обаче сама, уплашена и нуждаеща се от помощ.
Прочете втората бележка. Много по-добре. Сгъна я и я пъхна в плик за писма. Обади се на рецепцията и попита дали пиколото би могло да занесе съобщение рано на следващата сутрин.
Портиерът отвърна без колебание:
- Bien sûr8, доктор Самюълс.
Човек може да си осигури всичко на съответната цена. Е, почти всичко. Беше предложил на Роби Л'Етоал за парчетата повече, отколкото би му дал всеки друг на света. А парфюмеристът се нуждаеше от парите. При това отчаяно. И въпреки това отказа предложението.
Защо? Какво щеше да прави с тях? Жаки дали знаеше? Е, сега Малакай беше в Париж. Уреди банката в Ню Йорк да му отпусне кредит, гарантиран с половината сграда на фондацията, за да убеди Л'Етоал да му продаде керамичните парчета. При условие че е жив. При условие че парчетата все още са у него.