Малакай пак погледна часовника си. Имаше резервация в ресторанта на хотела. Запечата писмото и го прибра в джоба на сакото си от „Савил Роу“.
Да, много по-добре бе да ù пише, отколкото да ù звъни. Телефоните в дома на Л'Етоал сигурно се подслушваха. Нямаше нужда да съобщава на полицията за пристигането си по този начин. И без това ФБР скоро щеше да я уведоми. Трябваше да помисли и за Жаки. Като ù изпратеше писмото по куриер, щеше да ù спести притеснението при всяко иззвъняване на телефона, докато чакаше новини за брат си.
Никога не влагаше лични емоции в работата си с пациенти. Защо тогава мислеше така за нея? Почти емоционално.
Вървеше към асансьора и размишляваше по въпроса. Признаваше пред себе си честно както слабите, така и силните си страни. Беше наясно, че е отличен терапевт по същата причина, по която не беше почтен приятел и любовник. Съпричастието не бе сред силните му страни. Изслушваше безпристрастно онези, които търсеха помощ от него. Плаваше през сложното им море от емоции, без да се удави. С години самоанализ бе осъзнал склонността си към нарцисизъм - психологическото му отклонение, което го пазеше от емоционални реакции към околните.
Вратите на асансьора се отвориха. В кабината имаше мъж и жена. Малакай застана от лявата им страна, с лице към вратата. Отражението на двойката се виждаше в полирания месингов панел. Двамата стояха долепени един до друг, хванати за ръце.
Малакай извърна очи и се вгледа в собственото си отражение. Беше на петдесет и осем години и още преследваше една мечта. Така и не се ожени, нямаше деца, нито бе имал много дълготрайни връзки. Деля му, която заедно с него ръководеше фондация „Феникс“, имаше голям син и Малакай взимаше твърде насериозно връзката си с младежа, останал без баща. Но племенник не е като собствен наследник.
Вратите се отвориха. Двойката слезе. Внезапно уморен, Малакай пристъпи във фоайето, обзаведено драматично в стил бел епок. Огледа изящната мозайка с формата на слънце върху мраморния под и високия колкото шестетажна сграда старогръцки фриз, плюшените тъкани и меки седалки, топлите, приглушени светлини. „Л'Отел“ бе издържан в романтичен стил. Открай време го знаеше, но никога не се бе чувствал не намясто тук. До тази вечер.
Трийсет и четири
22:05 ч.
Върнаха се по същия път, по който бяха дошли: не през работилницата, а през френските врати, водещи към дневната в къщата. Морскосини Жакиардови завеси с бели звезди, луни и златисти слънца се спускаха пред прозорците с изглед към двора. Проектиран в началото на XX в. за прабаба ù и прадядо й, мотивът се повтаряше из цялата стая. По тъмносиния като нощно небе таван бяха изрисувани златисти звезди. В златистия килим бяха втъкани астрологични знаци. Мебелите от различни епохи бяха подредени артистично - класически, но удобни.
Преди Жаки да успее да отвори уста, Грифин я попита къде е барчето.
- Не знам доколко е заредено, Роби пие само бяло вино.
Жаки натисна огледален панел, който се завъртя и иззад него се появи искрящ шкаф с кристални чаши и красиви старинни кани.
- Всичко в тази къща е скрито зад нещо друго -отбеляза Грифин, наля някакъв алкохол в две чаши и подаде едната на Жаки. - Изпий го. Помага при преживян шок.
- Добре съм.
- Не се и съмнявам. Въпреки това го изпий.
Тя отпи от кехлибарената течност, която прогори гърлото й. Никога не си е падала по коняк, дори отлежал като този.
- Зад някое от огледалата дали се крие и стерео-уредба? - попита той.
Жаки посочи към идентичния панел от другата страна на барчето.
- Музика ли ти се слуша?
Грифин поклати глава и вдигна пръст пред устните си. Тя си спомни какво й каза в ресторанта. Щом полицията ги наблюдава, голяма беше вероятността и да ги подслушва.
Грифин натисна горния десен ъгъл на огледалото, то се завъртя и от другата страна се показа стереоуредба. Натисна бутона за изваждане на диска, видя, че уредбата е заредена, бутна го обратно и натисна бутона за възпроизвеждане.
Не сваляше очи от уредбата в очакване на първите ноти. След миг стаята се изпълни с „Danse Macabre“ на Сен-Санс.
Жаки позна произведението.
- Чудесен избор - отбеляза саркастично и седна на дивана с чаша в ръка.
Грифин си придърпа стол, настани се с лице към нея и заговори тихо:
- Знам колко много искаш да го намериш, но се налага да ми се довериш. Трябва да сме подготвени.
- Не мога да понеса мисълта, че е там долу сам и уплашен.
Грифин отпи от коняка.
- Нямаме друг избор, освен да изчакаме.
- Не разбираш - каза тя по-остро, отколко възнамеряваше.
Грифин остави чашата си на масичката между тях и стана.